Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
След излизането й от кабинета му Джослин Уилсън бе позвънил на няколко човека в Америка. Тя се бе оказала доста известна в Ню Йорк, макар че от „Дохъни“ се бяха постарали да очернят името й. Разбра, че на Мадисън Авеню „Огилви и Матър“ вече се бяха опитали да изкупят новооснованата й агенция. Той наистина поемаше голям риск, канейки се да погълне „Ланкастър“. Но вероятно тя можеше да помогне. Изглеждаше агресивна и напориста, но такава бе новата жена на седемдесетте, поне в Америка.
— Какво знаете за „Ланкастър“? — попита той, докато изстискваше лимонов сок върху рибата в чинията си.
— Доста. Мисля, че най-ценното за вас в компанията е Ребека Ланкастър.
— Наследницата. Тя май се справя доста добре в реформирането на фирмата.
Събеседничката му се наведе над масата и обрамчените й с гъсти мигли очи се присвиха опасно.
— Излизала е с плейбой, едва е надхвърлила двайсетте, на практика е чужденка, няма никакъв опит в бизнеса и е просто последната издънка на семейството, довело компанията до разруха. Всъщност тя е истински пасив за фирмата.
— И вие сте малко над двайсетте, госпожице Моралес.
Лита се усмихна многозначително:
— О, да, господин Уилсън, но сега не аз съм под прицел. А тя. Поне дотогава, докато се противопоставя на сливането.
Той кимна.
— Да, полученият наскоро нов заем е предназначен да им даде време, за да продадат няколко оловни мини в Корнуол.
— Това няма да стане.
— И защо не?
— Не знам — отвърна Лита, — но ще разбера.
— От какво ще имате нужда?
Тя се усмихна широко. Вече бе мислила по въпроса.
— Място в офисите ви, петима от анализаторите ви и достатъчно голям бюджет, за да мога да нагостя щедро всеки журналист, когато сметна за добре.
— Получавате го! — не се поколеба Джослин Уилсън. С удоволствие отпи глътка от шампанското си. Внезапно се почувства много спокоен за тази своя инвестиция.
— Все има нещо, което можем да сторим — каза Беки.
Усещаше физическо неразположение. Нищо досега не я бе подготвило за такава яростна атака. Нито трудните преговори с профсъюзите, нито преместването на компанията и продажбата на лондонските офиси, нито дори уволняването на излишните работници и служители. След всички онези събирания до късно нощем с Кен Стоун и екипа му от финансови съветници се чувстваше закалена или поне така смяташе досега. Но атаката от страна на „Уилсън Шипинг“ бе жестока, бърза и масирана.
Пресата. Като делова жена бе свикнала на някой и друг ред във финансовите страници и някоя епизодична, неясна снимка на задните страници. Не бе очаквала тази градушка от критични статии. На таблоидите им бе представена историята й от „човешка гледна точка“, както безпомощно се бе изразил наскоро уволненият й отговорник за връзки с обществеността. Изведнъж започнаха да пишат за нея в клюкарските рубрики, в неделните притурки, в страниците с очерци и нищо от написаното не говореше в нейна полза. Представяха я като безскрупулна американка, дошла наготово чужденка, която била сложила гаджето си начело на компанията, оставила го да похарчи милиони и после се опитала да поправи нещата, уволнявайки хората си. Съпрузи и бащи. Публикуваха сърцераздирателни разкази на пристанищни работници, които бе уволнила, защото не вършели добре работата си, но според вестниците те бяха истински мъченици, представени редом с гротескни описания на бала във Феърфийлд. Някак се бяха добрали до нейни снимки в белия кожен костюм, с който приличаше на Джери Хол, и други, на които бе заедно с Рупърт и държеше чаша шампанско. Страхотно! Не знаеше от кое й призлява повече — от снимките или от историята под тях. А каквото и изявление да дадеше „Ланкастър“, пресата не проявяваше интерес. Държаха си на тяхната гледна точка и нямаха намерение да я променят.
Четейки статиите, самата Беки изпитваше омраза към жената, която описваха. Явно истината нямаше значение.
— Не мисля, че има нарушения — тихо каза Кен Стоун, — госпожице Ланкастър.
Разбира се, не бяха успели да продадат нищо. Цената на акциите се бе вдигнала. Но само заради надвисналата над главите им заплаха от поглъщане на компанията.
Акционерите се колебаеха. И нещо повече. Секретарката на Ребека трябваше да наеме още две помощнички, за да се справят с всички негативни писма, много от които — от техни акционери. В едно от тях човекът пишеше, че е „забравил как изглеждат дивидентите“.