Планетата на ветровете
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард, Татъл Лайза
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата на ветровете». Краткое содержание книги:
— И все пак сте излезли.
— Да. Почти всички еднокрили отлетяхме за Северен Арен. Вал ни отведе на едно просторно поле, някогашно бойно поле, и там, върху руините от съборени укрепления, ни каза много неща. Направихме си свой Съвет. Присъстваха близо една четвърт от летците на Пристана на ветровете. Гласувахме да наложим санкции на Тайос, въпреки че другите отказаха. Ето защо Катин дойде с нас — двамата с него трябваше да го съобщим на Управителя. Той вече беше получил съобщение от другия Съвет, но двамата с Катин трябваше да го уведомим за решението на еднокрилите. — Тя се изсмя горчиво. — Изслуша ни надменно, а когато приключихме, заяви, че ние и другите като нас не сме заслужавали да бъдем летци и че бил щастлив, че на острова му вече нямало да стъпи нито един еднокрил. Обеща да ни покаже точно какво мисли за нас и най-вече за Вал. И ни показа. По залез-слънце бранниците му ни изведоха във вътрешния двор… — Лицето й пребледня, когато отново си припомни сцената.
— Стига, С’Рела — каза Марис и хвана ръката на приятелката си, но още щом я докосна, С’Рела уплашено трепна и отново заплака.
Тази нощ Марис не можа да заспи. Въртеше се неспокойно в леглото, а когато се унасяше за малко, я спохождаха някогашните кошмари.
Събуди се часове преди зората от звуците на далечна музика.
Еван спеше до нея и лекичко похъркваше. Марис стана, облече се и излезе от спалнята. Бари и С’Рела спяха на едно легло, свити под одеялата. Стаята на Кол беше празна.
Марис последва звука на тихата музика. Намери брат си отвън, опрян на стената на къщата, с китара в ръце.
Приседна на влажната трева до него и попита:
— Песен ли съчиняваш?
— Да — отвърна Кол. Пръстите му се плъзгаха лениво по струните. — Как разбра?
— Спомних си — каза Марис. — Когато бяхме малки, ти ставаше посред нощ и излизаше навън, за да работиш на спокойствие.
Кол изсвири един финален акорд, остави китарата и каза:
— Аз все още съм човек с навици. Пък и нима имам друг избор? Когато думите звучат в главата ми, просто не мога да заспя.
— Свърши ли я?
— Не. Смятах да я нарека „Последният полет на Тия“ и почти съм готов с текста, но не и с мелодията. Чувам я в главата си, но всеки път звучи различно. Понякога е мрачна и трагична, бавна и тъжна, като баладата за Арон и Джени. Друг път ми се струва, че трябва да е забързана, да пулсира като кръвта на някой, който се задавя от собствения си гняв, да изгаря, да пробужда болка. Как смяташ, сестрице? Кое да избера? Какво чувстваш, когато си мислиш за обесването на Тия — тъга или гняв?
— И двете — отвърна Марис. — Това едва ли ще ти помогне, но друг отговор не знам. Чувствам се виновна, Кол.
После му разказа за Арилан и за предложението, с което бе дошъл. Кол я изслуша внимателно и накрая взе ръката й в своята. Пръстите му, макар покрити с мазоли, бяха топли и нежни.
— Не знаех — призна той. — С’Рела не ми каза.
— Съмнявам се и С’Рела да е знаела — рече Марис. — Вал вероятно е предупредил Арилан да не споменава пред други за отказа ми. Той има добро сърце, Вал Еднокрилия, независимо от това, което говорят за него.
— Глупаво е да се виниш. Дори и да бе отишла, едва ли щеше да промениш нещо. Един човек повече не би могъл да наклони везните. Със или без теб, Съветът щеше да вземе същото решение. Не се измъчвай от мисълта, че си можела да я спасиш.
— Може би си прав — съгласи се Марис. — Но все пак трябваше поне да опитам. Може би щяха да ме изслушат — Дорел и приятелите му, групата от Града на бурите, Корина, дори Корм. Те ме познават. За тях Вал е омразен чужденец. Но аз бих могла да запазя летците единни, ако бях отишла.
— Въобразяваш си — отвърна Кол. — Само разравяш раната.
— Малко болка ще ми е от полза. Толкова ме беше страх да не ме заболи, че съвсем престанах да живея. Постъпих като страхливец.
— Не си отговорна за всички летци от Пристана на ветровете. Мисли първо за себе си, за своите желания.
Марис се усмихна.
— Дълго време мислех за себе си и дори успях да променя света така, че да ми е удобен. Твърдях пред себе си, че го правя за всички, но двамата с теб знаем, че беше заради мен. Кол, Барион беше прав. Тогава нямах никаква представа докъде ще доведе всичко това. Знаех само, че искам да летя. Трябваше да отида, Кол. Длъжна бях да отида. Уплаших се, че ще ме заболи, скрих се в себе си точно когато трябваше да мисля за по-важни неща. Ръцете ми са изцапани с кръвта на Тия.
— Глупости! Марис, Тия е мъртва, нищо не можеш да направиш, за да я върнеш. Дори и да беше отишла, изходът щеше да е същият. Никога не се ядосвай за минали неща — така казваше Барион. Превърни болката си в песен и я дай на света.