Планетата на ветровете
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард, Татъл Лайза
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата на ветровете». Краткое содержание книги:
Знахарят бе свалил арбалета и я гледаше намръщено.
— Мъртва значи? — попита той огорчено. — Била си мъртва през цялото това време? Мислех, че те уча да живееш отново, а излиза, че съм делил постелята си с мъртвец.
— О, Еван, недей — помоли го тя, жадна за малко утеха.
— Ти го каза. Още ли вярваш, че животът ти е свършил с онова падане? — Лицето му беше изкривено от болка и гняв. — Не мога да обичам труп.
— Стига, Еван. — Тя се отпусна на земята, неспособна повече да се държи на крака. — Не исках да кажа това — имах предвид, че съм мъртва за летците и те за мен. Тази част от живота ми е затворена книга.
— Не е толкова просто. Опиташ ли се да убиеш част от себе си, може да убиеш всичко. Как го беше казал Барион — смениш ли една нота от песента…
— Еван, аз ценя нашия съвместен живот — спря го Марис. — Моля те, повярвай ми. Просто Арилан пробуди толкова много задрямали чувства в душата ми… Припомни ми всичко, което изгубих. И затова ме заболя.
— Накара те да изпитваш самосъжаление.
Марис го изгледа обидено. Нима не я разбираше? Но как можеше да я разбере един безкрил?
— Да — призна тя. — Той ме накара да се самосъжалявам. Нямам ли това право?
— Марис, времето за самосъжаление свърши. Сега трябва да вземеш отново живота си в ръце.
— Ще го направя. Вече го правя. Досега се учех да забравям. Но ако позволя да ме въвлекат в този… спор на летците, всичко ще се пробуди отново. Те ще ме побъркат, не виждаш ли, Еван?
— Виждам само една жена, която се опитва да забрави онова, което е била. — Сигурно щеше да каже още нещо, но някакъв шум ги накара да се обърнат. На вратата стоеше Бари и ги гледаше изплашено.
Лицето на Еван омекна. Той отиде при момичето, вдигна го, целуна го и каза:
— Имахме гости.
— Щом вече сме станали, защо не закусим? — предложи Марис.
Бари се ухили и кимна. Лицето на Еван остана непроницаемо.
През следващите седмици разговаряха рядко за Тия и Съвета на летците, но новините пристигаха редовно, без да ги търсят. Всички, които по един или друг повод се обръщаха за помощ към тях, говореха за войната, за летците и за Управителя.
Вече се знаеше, че летците се събират на Южен Арен. Обитателите на този малък остров никога нямаше да забравят тези дни, също както жителите на Малък и Голям Кехлибарен не бяха забравили последния Съвет. Навярно по улиците на Южния порт и Арентон — малки прашни градчета, както ги помнеше Марис — вече се усещаше празнична атмосфера. От съседните острови пристигаха търговци на вино и улични продавачи — пресичаха опасните проливи с надеждата да припечелят някоя желязна монета. Кръчмите и хановете бяха препълнени, на всяка крачка се срещаха летци, които се движеха сами или на групи. Марис лесно можеше да си ги представи: летците от Голям Шотан с техните тъмночервени униформи, бледите, надменни артелианци със сребърни корони на главите, жреците на Небесния бог от Юга, представителите на Външните острови, които никой не бе виждал от години. Стари приятели, които се прегръщаха сърдечно, стари любовници, които си разменяха смутени усмивки. Певци и разказвачи, които забавляваха публиката с изпълненията си и готвеха нови — специално за този случай. Из въздуха се носят песни, радостни подвиквания, вести, ухания на кивас и деликатеси.
Там щяха да са всички нейни приятели. В сънищата си често ги виждаше: млади и стари летци, еднокрили и традиционалисти, горделиви и скромни, непокорни и послушни, всички до един със сребристите си криле.
И всички щяха да летят.
Марис се опитваше да не мисли за това, но не беше лесно. Достатъчно бе да затвори очи и усещаше полъха на вятъра, който я докосваше с гальовните си пръсти и я възкачваше нагоре, към истинския екстаз. Около себе си виждаше криле, стотици разперени сребристи листа на фона на синьото небе — извиваха се в невероятни танци. Нейните собствени криле също блестяха на слънцето и й носеха неимоверна радост. Виждаше ги по залез-слънце — обагрени в кървавочервено на фона на оранжево-виолетовото небе, когато последните лъчи на слънцето изчезваха зад хоризонта.
Спомняше си вкуса на дъжда, тътена на далечната гръмотевица и гледката на океана преди изгрев-слънце. Спомняше си как се чувства в мига, когато скача от скалата и крилете я понасят във въздуха.
Понякога трепереше и плачеше насън, а Еван я прегръщаше и й шепнеше утешително, но Марис не му казваше за сънищата си. Той никога не бе летял, за да я разбере.
Времето минаваше. При Еван идваха болни, или той ходеше при тях, някои умираха, други оздравяваха. Марис и Бари му помагаха, с каквото могат, но Марис откри, че не може да се съсредоточава в работата, както преди. Веднъж Еван я прати в гората да набере сладкопесниче — билката, от която се приготвяше тесис, но докато се скиташе сред дърветата, Марис откри, че мисли за Съвета. Сигурно вече беше започнал и тя се опитваше да си представи дебатите, сблъсъка между Вал и Корм, да прецени шансовете им, настроенията на присъстващите. Когато най-сетне се прибра, носеше под мишница торба с лъжовниче, което изглеждаше досущ като сладкопесничето, но нямаше лечебни свойства. Еван погледна торбата, въздъхна и поклати глава.