Планетата на ветровете
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард, Татъл Лайза
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата на ветровете». Краткое содержание книги:
— Не мога да пиша песни — въздъхна Марис. — Не мога и да летя. Твърдях, че искам да съм полезна с нещо, а обърнах гръб на хората, които се нуждаеха от мен. Играех си на лечител, но и за това не ме бива. Не съм лечител. Не съм летец. Какво съм тогава? Какво?
— Марис…
— Само едно — продължи тя, — Марис от Малък Кехлибарен, момичето, което навремето промени света. Щом го е направило веднъж, вероятно ще може и втори път. Поне мога да се опитам. — Тя се изправи.
— Тия е мъртва — повтори Кол, взе китарата и се надигна. — Съветът се разпадна. Свършено е, Марис.
— Не! — Тя тръсна глава. — Не съм съгласна. Нищо не се е свършило. Още не е късно да променя края на песента за Тия.
Еван се събуди още щом го докосна — беше свикнал да става нощем.
— Еван — каза Марис; седеше до него. — Вече зная какво трябва да направя. Исках първо да го кажа на теб.
Той прокара пръсти през дългата си побеляла коса.
— Какво?
— Аз… аз съм жива, Еван. Не мога да летя, но това не ме променя.
— Хубаво е да го чуя — говоря сериозно.
— Не съм лечител. И никога няма да стана.
— Пак си размишлявала за живота, а? Докато аз спя… Добре де, това последното и аз го знаех, но не исках да ти го кажа. А и ти нямаше да ме чуеш.
— Разбира се, че щях да те чуя. Бях си внушила, че нямам друг избор. Мъчех се да избягам от болката и спомените. Но сега вече реших — трябва да се науча да живея с тази болка, да я приема, или да не й обръщам внимание, защото ме чакат важни дела. Тия е мъртва, летците са разединени, има нещо, които само аз мога да направя. Така че, Еван, скъпи, обичам те, но трябва да вървя.
— Чакай малко. — Той я погали по бузата. — Защо трябва да ме напускаш?
— Защото… защото тук съм безполезна. Не съм си на мястото.
— Марис, нима смяташе, че държа да си до мен само за да ми помагаш? Не, мила, тъжната истина е, че по-скоро ми пречеше. Обичам те като жена, обичам те заради теб самата, заради това, което си. А сега, когато най-сетне осъзна коя си, нима трябва да ме напускаш?
— Казах ти — чакат ме важни неща, които трябва да свърша. Не зная каква ще е съдбата ми. Може би ще се проваля. Може да се окаже опасно да те свързват с мен. Не искам да споделиш съдбата на Рени.
— Мога да се грижа за себе си — отвърна той. — Но ми се струва, че дойде време и аз да съм ти от полза. Нека споделя бремето и опасностите заедно с теб. Бива ме за повече неща, отколкото да правя чай на приятелите ти.
— Не — възрази Марис. — Не бива да рискуваш живота си за нищо. Тази борба не е твоя.
— Не била моя ли? — Той я погледна обидено. — Тайос не е ли мой дом? Решенията на Управителя засягат мен и моите приятели. Ти си чужденка тук, докато аз съм кръвно свързан с тези гори. Действията ти ще имат последствия и върху моите сънародници. За разлика от теб аз ги познавам добре. Те също ме познават и ми вярват, мнозина дори са ми задължени. И ще ми помогнат, ще помогнат и на теб. Мисля, че се нуждаеш от помощта им.
Марис се усмихна. Усещаше как силата му се прелива и в нея.
— Прав си, Еван. Наистина се нуждая от теб.
— Добре. Откъде ще започнем?
Марис се облегна на ръката му.
— Трябва ни тайно място, подходящо за кацане, където летците да пристигат незабелязани от шпионите на Управителя.
Той кимна още преди да е свършила.
— Готово. Има една изоставена ферма недалеч оттук. Скрита е в гората. Собственикът й умря миналата година и сега мястото е усамотено и пусто.
— Чудесно. Дали да не се преместим там за известно време, в случай че ни потърсят бранниците?
— Аз трябва да остана тук — рече Еван. — Освен бранниците ще ме търсят и пациентите ми.
— Но тук няма да си в безопасност.
— Познавам едно семейство в Тоси, което има петнайсет деца. Помогнах на майката при едно трудно раждане и от години лекува децата. Те с радост ще направят каквото поискам, за да ме спасят. Къщата им е на главния път и отпред винаги се мотае по някое дете. Ако се зададат бранници, веднага ще ми съобщят.
— Хубаво — усмихна се Марис.
— Какво друго?
— Първо да събудим С’Рела. Тя ще е моят летец, ще разнася съобщения от мое име, много съобщения. Но първото е най-важно — до Вал Еднокрилия.
Вал, разбира се, дойде.
Описа няколко кръга над скритата от тръстика площадка, преди да реши, че е безопасно да кацне.
Тя му помогна да си свали крилете, макар че сърцето й се свиваше всеки път, когато докосваше сребристата им материя.
Вал я прегърна, усмихна се и каза:
— Изглеждаш доста добре за недъгава старица.
— А ти си доста словоохотлив за идиот — отвърна тя в същия дух. — Влизай.
Кол седеше в колибата и си настройваше китарата.