Планетата на ветровете
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард, Татъл Лайза
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата на ветровете». Краткое содержание книги:
— Мога да се грижа за себе си — отвърна Кол. — Не всички мои песни са популярни — особено първите.
— Става въпрос за живота ти — каза Вал и поклати глава. — Ако доживееш до старини, песните ти може наистина да променят света.
— Искам да пратиш още летци тук — каза Марис. — Еднокрили, които могат да свирят и пеят сравнително добре.
— И Кол да ги подготви за времето, когато ще изгубят крилете си?
— Песента му трябва да обиколи света — каза Марис. — Летците ще я научат и ще я предадат на певците навсякъде, където отиват. Тази песен ще е нашето послание. Скоро всички на Пристана на ветровете ще узнаят историята на Тия и ще запеят песента на Кол.
— Добре — склони Вал. — Ще пратя тайно няколко души. Извън Тайос песента може да стане популярна.
— И също така ще разпространиш новината, че санкцията срещу Тайос е била отменена.
— Не, това няма да го направя — тросна се той. — Тия ще бъде отмъстена не само с песен!
— Ти познаваше ли я? — попита Марис. — Имаш ли представа какво се опита да направи? Опита се да спре войната и да докаже на Управителите, че не могат да властват над летците. С твоята санкция ти им възвърна властта, защото ни раздели и отслаби. Само като сме единни, като действаме заедно, можем да надвием Управителите.
— Кажи го на Дорел — сърдито отвърна Вал. — Не обвинявай мен. Аз свиках Съвета, за да действаме заедно и да спасим Тия, а не да се превиваме пред Управителя на Тайос. Дорел се изправи срещу мен и така предизвика разцеплението. Кажи му го на него и ще видиш какво ще ти отговори!
— Точно това смятам да направя — отвърна спокойно Марис. — С’Рела вече лети за Лаус.
— Искаш да го доведеш тук?
— Да. И другите. Аз не мога да отида при тях. Сам каза, че съм недъгава старица.
— Значи искаш да отменя санкцията — попита Вал. — И това да е първата стъпка към обединението на еднокрилите и летците? Но какво ще правим, когато отново сме заедно?
Сърцето на Марис затупка. Тя вече знаеше, че Вал е на нейна страна.
— Знаеш ли как умря Тия? — попита тя. — Знаеш ли, че онзи злобен глупак я е убил със закачени криле? А след това ги свалили и ги дали на човека, от който ги спечелила преди две години. Погребали я извън стените на крепостта, където се погребват крадците и убийците, без да поставят надгробен камък. Издъхнала с криле на раменете, но не я погребали като летец. Не позволили никой да я оплаква.
— И какво от това? Защо ми го разказваш? Какво искаш от мен, Марис?
Тя се усмихна.
— Искам да скърбиш, Вал. Искам да оплакваш Тия.
Марис и Еван чуха новината от една старица, която дойде от Порт Тайос да й извадят забития в петата трън.
— Нашите войски превзели мината от трейнците — каза тя, докато Еван оглеждаше крака й. — Говори се дори за нападение на Трейн.
— Глупости — промърмори Еван. — Стига жертви.
— Има ли и други новини? — попита Марис. Беше изминала седмица, откакто Кол бе изпял песента си пред десетина летци на тайната площадка, след което бе заминал за Порт Тайос. Времето беше студено, ветровито и неспокойно.
— Някакъв летец… — почна жената, но трепна и смръщи лице, когато Еван измъкна трънчето от крака й.
— Какво? — подкани я Марис.
— Летец — или призрак — каза жената. — Разправят, че бил призракът на Тия. Жена, облечена с черно наметало, мълчалива, скръбна. Появила се от запад, два дни преди да тръгна насам. Прислужниците в хижата излезли да й помогнат, да се погрижат за крилете й. Но тя не кацнала. Прелетяла мълчаливо над планините и крепостта на Управителя, пресякла острова и продължила към Порт Тайос. Но и там не кацнала. Започнала да описва широки кръгове между града и крепостта, не кацала, не продумвала нито думичка. Само летяла и летяла, в дъжд и пек, ден и нощ. Виждали я по изгрев и по залез. Нито ядяла, нито пиела.
— Невероятно! — възкликна Марис, като скри усмивката си. — Наистина ли мислят, че е призрак?
— Може би — отвърна старицата. — И аз я видях много пъти. Един ден си вървях по улицата и над мен се спусна сянка. Вдигнах глава и я зърнах в небето. Какво ли не приказват хората. Страх ги е от нея, а бранниците разправят, че Управителят треперел от ужас, макар че се опитвал да не се издава. Не желаел да излиза от крепостта и да я гледа. Може би се бои да не е Тия.
Еван — вече я беше превързал — се изправи и каза:
— Готово. Можеш да станеш.
Жената се изправи и пристъпи предпазливо, подкрепяна от Марис.
— Боли…
— Защото раната е инфектирана — обясни Еван. — Извадила си късмет. Ако беше чакала още няколко дни, щеше да си загубиш крака. Носи ботуши. Горските пътеки са опасни.