Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
След тези думи, понесли се към нея и след това пропаднали от двете страни на тясната пътека, без да оставят ехо, Хаут отново закрачи напред.
Коря го последва.
— Това е Азатанай.
— Много добре — отвърна той, без да се обръща.
— Какво искат да кажат с това?
— Питай джелеките. Ба, твърде късно е за това. Тези глупаци напуснаха, подвили опашки между косматите си крака. А като помислиш, те те искаха. Поредната дрънкулка. Чудя се… какво ще направят твоите сънародници с двайсетина кутрета соултейкън?
— Не знам. Ще ги опитомят предполагам.
Смехът на Хаут бе остър и режещ.
— За да опитомиш нещо, трябва да се възползваш от глупостта му. Никога няма да опитомят тези зверове, защото може да са диви, но не са глупави.
— Тогава, като заложници, ще научат порядките на тайстите и ще ги видят не като чужденци, нито като врагове.
— Вярваш ли в това? Може би ще е така.
Пътеката продължи нагоре, макар и не толкова стръмно, че да затрудни изкачването им. Но краката й започваха да се уморяват.
— Учителю, очаквахте ли това?
— В известен смисъл, да.
— Какво имате предвид?
— Дете, ние сме поканени.
— От кого?
— Това ще разберем тепърва.
Знаеше, че животът й дотук бе скромен, но вече имаше предчувствие, че повечето обещания след време ще се окажат празни. Нямаше накъде да се върви, освен напред, но никой не можеше да се закълне, че това, което лежи напред, е по-добър живот. Шансовете бяха като бреме, възможностите — като вълци по дирята й. Мечтите й за божествени сили бяха опърпани останки от детството. Стелеха се като струи сива мъгла зад нея, повехнали като гирлянди от ланшно празненство. Спомни си куклите в безмълвната тъмнина на сандъка, очите, зяпнали в нищото, устите, усмихващи се на никого, далече назад и недостижими. Неподвижност цареше там, неподвижност като в стаята, в която беше, неподвижност като в самата цитадела. И също както куклите обитаваха сандъка си, така и тя с Хаут обитаваше цитаделата и като нищо можеше да се окаже вярно, че този свят е само поредната версия и че всичко е въпрос на мащаб.
Боговете и богините бяха в стаите си. Почти можеше да ги види, застанали до високите прозорци, загледани навън и бленуващи за по-добри места, по-добри времена, по-добър живот. И също като на куклите, очите им бяха впити в безкрайни далнини и нищо по-близко не можеше да ги накара да се отклонят, нито за миг.
Но сега я терзаеха странни спомени. Стаята й в кулата, мъртвите мухи, лежащи в прахта по каменния перваз, полепнали по безцветното стъкло, сякаш в трескавия си порив да избягат се бяха блъскали в него до смърт, мъчейки се да достигнат недостижимата светлина. Не трябваше да измита паяжините от рамката — паяците щяха да се хранят добре от безсилието на мухите.
Дали бъдещето не беше нищо повече от низ от светове, в които копнееш да живееш? Всеки от тях вечно недостижим, с толкова чиста светлина и гледки, които се простират безкрай? Дали порив и терзание бяха всъщност толкова различни?
Изкачваха се вече като че ли половин ден, а пътеката пред тях все още лъкатушеше все нагоре. Огньове горяха в мускулите на краката й и я караха да си представя торфени пожари — някакъв детски спомен, място, където гората бе умряла толкова отдавна, че беше изгнила в земята, пласт върху пласт, просмукана с вода с цвета на ръжда. Помнеше вързопи прогизнали кожи, издърпани от вировете, с полюшващи се каменни тежести от черни въжета. Помнеше, че бяха натъпкани с нещо жилаво, като коса, а денят беше студен и въздухът гъмжеше от мушици, и ножовете блестяха, докато разрязваха вързопите и кожите се развиваха.
Споменът, върнал се толкова внезапно, я накара да застине.
„Кожи на джелеки.“
Хаут явно бе усетил, че я няма зад него, защото се обърна и закрачи обратно към нея.
— Учителю — каза му тя. — Разкажи ми за първите срещи между джелеките и моя народ.
Болката, изписана на лицето му, я изпълни с отчаяние.
След като джагътът не отвърна нищо, тя заговори, с унил, но неумолим тон:
— Намерих спомен, учителю. Нищо не сме разбирали за соултейкън, нали? Че гигантските вълци, които избивахме, всъщност са хора. Ние ги убивахме. Преследвахме ги, защото това е страст в душите ни: да избиваме. — Искаше последната дума да изригне с гняв, но и тя излезе безжизнена като другите. — Деряхме труповете и топяхме кожите в блатата.
Той й махна да тръгне след него и отново закрачи напред.
— Произходът на джелеките е загадка, заложник. Въплътени в двукраките си форми, те донякъде наподобяват на Бягащите псета от далечния юг. Чертите им са може би по-зверски, но пък това едва ли би трябвало да те изненадва — все пак студеният свят на далечния север е суров дом.