Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Поколеба се под арката, загледан в огрения от лунна светлина четириъгълник. Трябваше да има начин да се промъкне в такава голяма сграда, чувстваше той, но не можеше да измисли къде още да погледне. В известен смисъл това го радваше. Беше мислил да направи нещо ужасно опасно и ако се окажеше невъзможно — толкова по-добре. От друга страна го ужасяваше мисълта да напуснат манастира и да хванат отново пътя на заранта: безкрайното вървене, глада, разочарованието и яда на Том, сълзите на Марта. Всичко това можеше да се избегне само с една малка искричка от кремъка, който носеше в кесийката си на колана!
В края на полезрението му нещо се раздвижи. Той се сепна и сърцето му заби по-бързо. Извърна глава и видя, за свой ужас, призрачна фигура със свещ в ръката, която се плъзгаше безшумно по източната алея към църквата. В гърлото му се надигна писък и той едва успя да го потуши. След първата фигура се появи друга. Джак се отдръпна навътре в арката да не го видят, вдигна юмрук към устата си и го захапа, за да не извика на глас. До ушите му стигна зловещ стенещ звук. Зяпна в пълен ужас, а след това изведнъж го осени: това, което виждаше, бе процесия на монаси, тръгнали от спалнята към църквата за среднощната служба и пеещи църковен химн по пътя си. Паническото чувство се задържа още миг, дори след като се беше досетил какво вижда. След това вълната на облекчение го заля и той затрепери неудържимо.
Монахът в челото на процесията отключи вратата към църквата с грамаден железен ключ. Останалите влязоха един по един. Никой не се обърна, за да погледне в неговата посока. Повечето изглеждаха полузаспали. Не затвориха храмовата врата след себе си.
Когато отново се съвзе, Джак разбра, че вече може да влезе.
Коленете му бяха твърде омекнали, за да може да върви.
„Бих могъл просто да вляза“, каза си той. „Не съм длъжен да правя каквото и да било, като вляза вътре. Ще погледна да видя дали е възможно да се стигне до покрива. Може да не го запаля. Само ще погледна“.
Пое си дълбоко дъх, а след това излезе изпод арката и запристъпва тихо през четириъгълника. Поколеба се пред отворената врата и надникна вътре. Имаше свещи на олтара и в хора, където стояха монасите, но светлините хвърляха само малки петна в средата на голямото празно пространство, а стените и проходите оставаха в дълбок сумрак. Един от монасите правеше нещо непонятно при олтара, а другите от време на време измърморваха неразбираеми монотонни фрази. За Джак изглеждаше невероятно, че хора могат да стават посред нощ от топлите си постели, за да правят нещо такова.
Промъкна се през вратата и остана притиснат до стената.
Вече беше вътре. Тъмнината го скриваше. Но не можеше да остане точно тук, защото щяха да го видят на излизане. Прокрадна се по-надалеч от входа. Примигващите свещи хвърляха треперливи сенки. Монахът край олтара можеше да види Джак, ако вдигнеше поглед, но изглеждаше твърде погълнат от онова, което правеше. Момчето се задвижи бързо от една огромна колона към друга, като се спираше между тях, за да бъдат движенията му накъсани като местещите се сенки. Светлината стана по-ярка, щом се доближи до пресечната точка на кръста. Страх го беше, че монахът при олтара можеше изведнъж да вдигне очи, да го види, да затича по трансепта, да го спипа за врата…
Стигна до ъгъла и се отдръпна с облекчение в по-дълбоките сенки на храма.
Там се спря за миг, вече поуспокоен. След това се върна по страничното крило към западния край на църквата, като продължаваше да се спира на пресекулки, както щеше да прави, ако дебнеше сърна. Когато се озова в най-отдалечената и най-тъмна част на катедралата, седна на плинта на една колона и зачака службата да свърши.
Пъхна брадичката си в наметалото и задиша над гърдите си, за да се стопли. Животът му се беше променил толкова много през последните две седмици, че сякаш бяха изтекли години, откакто живееше безметежно сред гората с майка си. Знаеше, че никога вече няма да се чувства в такава безопасност. Сега, след като бе опознал глада и студа, опасността и отчаянието, щеше винаги да се бои от тях.
Надникна предпазливо иззад каменния стълб. Над олтара, където свещите бяха най-ярки, едва успя да различи високия дървен таван. По-новите църкви имаха каменни сводове, но Кингсбридж беше стара. Дървенията щеше да гори добре.
„Няма да го направя“, помисли си той.
Том щеше да е толкова щастлив, ако катедралата изгореше. Джак не бе сигурен дали го харесва — беше прекалено настойчив, властен и суров. Момчето бе свикнало с по-мекия нрав на майка си. Но Том го беше впечатлил, изумяваше го дори. Единствените други мъже, които Джак бе срещал, бяха скитници и разбойници. Опасни, диви мъже, които уважаваха само насилието и лукавството, мъже, за които върховното постижение бе да промушат с нож някого откъм гърба. Строителят му се струваше различен, горд и безстрашен, дори когато беше без оръжие. Джак никога нямаше да забрави как Том се изправи срещу Уилям Хамли, когато лорд Уилям беше предложил да купи майка му за един фунт сребро. Това, което толкова силно го порази, беше уплахата на младия лорд Хамли. Когато каза на майка си, че никога не си е представял, че един мъж може да е толкова смел като Том, тя му отвърна: