Устоите на Земята (Част първа)
- Автор: Фоллетт Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Устоите на Земята (Част първа)». Краткое содержание книги:
Ръбовете на вратата бяха очертани с призрачно сребриста резка. Джак си помисли, че сигурно има луна. Стисна лоста отново, пое си дъх и се напъна да го вдигне. Този път бе готов за тежестта. Надигна и дръпна към себе си, но не беше го вдигнал достатъчно високо и гредата не излезе от скобите. Вдигна още около половин пръст и този път гредата се освободи. Задържа я до гърдите си, после бавно се смъкна на колене и я отпусна на пода. Остана така няколко мига в опит да успокои дъха си, докато болката в ръцете му отмине. От другите не се чу никакъв звук, освен шума, който издаваха в съня си.
Джак предпазливо открехна вратата. Желязната й панта изскърца и през отвора лъхна студен въздух. Той потрепери. Загърна се още по-плътно в наметалото и отвори още малко вратата. Шмугна се навън и я затвори след себе си.
Облаците бяха накъсани и луната примигваше в неспокойното небе. Духаше студен вятър. За миг Джак се изкуси да се върне в душната топлина на къщата. Огромната църква със срутената кула се извисяваше над всичко останало в манастирския двор, сребриста и черна на лунната светлина, с внушителните й стени и тесни прозорци, които й придаваха вид по-скоро на замък. Беше грозна и неприветлива.
Всичко наоколо бе тихо. Извън стените на приората, в селото, можеше и да има хора, останали да седят до късно през нощта, да пият ейл край огнището или да шият на светлината на свещите от тръстика и лой, но тук беше мъртвило. Джак все пак се поколеба, загледан към мрачната сграда. Тя също го гледаше някак обвинително, сякаш знаеше какво се върти в ума му. Отърси се от това призрачно усещане с едно свиване на раменете и закрачи през широката морава към западния край на катедралата.
Вратата се оказа заключена.
Той заобиколи до северната страна и огледа прозорците. Някои църковни прозорци имаха изпънати през тях ивици прозрачен лен, за да предпазват от студа, но тези май нямаха нищо. Бяха достатъчно големи, за да пропълзи през тях, но бяха прекалено високо, за да ги достигне. Опипа с пръсти каменния зид за пукнатините между камъните, където хоросанът се беше изронил, но не бяха достатъчно големи, за да му осигурят опора за стъпване. Трябваше да използва нещо за стълба.
Помисли да донесе няколко камъка от срутената кула и да ги струпа за стълбище, но целите камъни бяха прекалено големи, а счупените — прекалено неравни. Имаше чувството, че беше видял нещо през деня, което щеше да послужи точно за целта му и разрови в ума си да си го спомни. Бе като да се опитваш да видиш нещо на ръба на полезрението си: все оставаше извън погледа. След това се озърна към конюшнята над огряното от лунната светлина гробище и си спомни: малък дървен блок с две-три стъпала, с който ниски хора си помагаха, за да яхнат големи коне. Един от монасите беше стоял на него, за да разчеше гривата на един жребец.
Запъти се към конюшнята. Едва ли щяха да са прибрали дървото за през нощта, тъй като не си струваше да се краде. Пристъпи тихо, но конете все пак го чуха и един-два се раздвижиха и изпръхтяха. Той се спря уплашен. Вътре можеше да има спящи ратаи. Остана неподвижен за миг, вслушан за звуци от движение на човек, но такива не се появиха, а конете утихнаха.
Не можеше да види блока за качване. Може би го бяха подпрели до стената. Джак присви очи в лунните сенки. Трудно бе да се види каквото и да било. Той се приближи предпазливо до конюшнята и тръгна по дължината й. Конете отново го чуха и този път близостта му ги направи неспокойни. Един изцвили и Джак замръзна.
— Тихо, тихо — извика мъжки глас.
Докато стоеше така, замръзнал от страх като статуя, видя блока за качване точно под носа си, толкова близо, че още само една стъпка и можеше да се препъне в него. Изчака няколко мига. Повече шум отвътре не се чу. Наведе се, вдигна дървеното трупче и го метна на рамото си. Обърна се и застъпва през тревата към църквата. Конюшнята бе затихнала.
Когато се покачи на горното стъпало на блока, все още не бе достатъчно високо, за да стигне до прозорците. Беше дразнещо — не можеше дори да надникне вътре. Не бе решил окончателно да извърши деянието, но не искаше да го спрат практични съображения — искаше му се сам той да вземе решението. Съжали, че не е висок колкото Алфред.
Можеше да опита още едно нещо. Застана по-назад, затича се и скочи с единия крак на блока, а след това се изтласка нагоре. Стигна лесно до перваза и се хвана за каменната рамка. Издърпа се рязко нагоре, докато успее да приседне. Но когато се опита да се промуши вътре, натъкна се на изненада. Прозорецът бе затворен с желязна решетка, която не беше видял отвън, сигурно защото бе черна. Коленичил на перваза, Джак я опипа с двете си ръце. Нямаше как да се мине през нея: вероятно я бяха поставили точно за да не могат хора да влизат вътре, докато църквата е затворена.