Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Сигурен съм, че…
— Млади човече, спестете ми баналните фрази. Аз съм стар и болен, и когато си отида, се надявам това да стане в този стол под сянката на тази прекрасна акация.
Той се разкашля. Мъжът, който им беше донесъл чая, дойде и махна масичката.
— Значи никога не е била намирана и следа от армията? — попита Халифа. — Никакви признаци къде би могла да бъде?
Ал-Захир май не го слушаше. Триеше ръката си в подлакътника на стола и си мърмореше нещо.
— Професоре?
— Ъ?
— Никога ли не е била откривана никаква следа от армията?
— О, непрекъснато се появяват разни хора, които твърдят, че знаят къде е. — Той изсумтя. — Тази година още една експедиция твърдеше, че я е намерила. Но това са глупости. Откачени теории. Като ги притисне човек за доказателства, се оказва, че нямат. — Той бръкна с пръст в ухото си и го завъртя. — Въпреки че имаше един американец…
— Какъв американец?
Свестен човек. Млад. Падаше си малко отшелник. Но си разбираше от работата. — Той продължи да човърка в ухото си. — Работеше сам. В пустинята. Имаше си теория за някаква пирамида.
Халифа наостри уши.
— Пирамида ли?
— Не пирамида като пирамида. Голяма скала във формата на пирамида, така казваше. Намерил надписи по нея. Беше убеден, че са ги оставили войниците от армията. Обади ми се. От Сива. Каза, че е открил следи. И че ми праща снимки. Но те така и не пристигнаха. След няколко месеца го намериха в джипа му. Изгорял. Трагедия. Джон. Така се казваше. Джон Кейди. Свестен човек. Ама малко отшелник.
— Старецът извади пръста от ухото си и го загледа.
— Можете ли да си спомните къде е копал? — попита Халифа.
Ал-Захир сви рамене.
— Някъде в пустинята. — Въздъхна. Явно се беше уморил.
— Но тя е огромна. Самият аз съм прекарал там достатъчно време. Близо до пирамида. Така каза. Свестен младеж. В един момент наистина си помислих, че може да е намерил нещо. Но катастрофира. Тъжна работа. Никога няма да я намерят, да ви кажа. Армията. Никога. Примамка за наивници. Заблуда. Кейди. Така се казваше.
Гласът му постепенно притихваше и накрая затихна съвсем. Халифа го погледна. Старецът се беше свлякъл в стола си и кожата около врата и челюстта му се беше нагънала толкова, че лицето му приличаше на купчина бръчки. Здравата му ръка висеше отстрани на стола и когато захърка, Халифа го погледа още малко, след което го остави да спи и се запъти към къщата.
Библиотеката на Чикаго Хаус беше най-богатата египтоложка библиотека извън Кайро и заемаше две прохладни белосани стаи на приземния етаж на сградата, с високи тавани, метални полици и натрапчив аромат на паркетин и стара хартия. Халифа показа картата си на библиотекаря и обясни причината за посещението си.
Библиотекарят — млад американец с кръгли очила и гъста брада — потри замислено брадичката си.
— Ами, мисля, че определено разполагаме с книги, които могат да са ви от помощ. Четете ли немски?
Халифа поклати глава.
— Срамота. „Drei Monate in der Libyschen Wuste“ на Ролфс е много добра. Вероятно най-добрата книга за Западната пустиня, въпреки че е на сто години. Но имаме и някои неща на арабски и английски. И освен това имаме няколко много добри карти и въздушни снимки. Ще видя какво мога да намеря.
Той изчезна в задното помещение и остави Халифа до един рафт, пълен с томове от зората на египтологията. „Изследвания на Египет и Нубия“ на Белцони, „Монументите на Египет и Нубия“ от Роселини и дванадесетте тома „Denkmaler aus Aegypten und Aethiopien“ на Лепсиус. Халифа прокара пръст по гърбовете им, извади „Древни египетски рисунки“ на Давие и я разгърна внимателно. След двайсет минути, когато библиотекарят се върна и го потупа леко по рамото, още я гледаше.
— Оставих ви няколко книги в читалнята. Не е всичко по темата, но като начало ще ви стигне. Ако ви потрябва нещо, викнете ме. Или може би ми пошепнете, нали сме в библиотека.
Изкиска се на шегата си и се върна зад бюрото. Халифа остави томчето на Давие и влезе в другото помещение, чиито стени бяха също покрити с рафтове, а по средата имаше маси. На най-отдалечената, точно до прозореца с изглед към градината, бяха струпани две високи купчини книги. Той седна, взе най-горния том от по-близката купчина и започна да чете.
Отне му три часа да намери каквото търсеше. Накрая стигна до едно тънко книжле, озаглавено „Пътешествие през Великото море на дюните“, написано през 1902 от някакъв английски изследовател, капитан Джон дьо Вилие.