Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Извинявайте, не исках да…
Професорът махна със здравата си ръка.
— И по-лоши неща стават в този живот. Като например да учиш при този дръвник Хабиби! — Той се ухили отново и лицето му се превърна в голяма беззъба усмивка. — Как е старият пес?
— Добре е. Изпраща ви много поздрави.
— Съмнявам се.
Някакъв мъж дойде с две чаши чай и ги подреди на малка масичка между двата стола. Ал-Захир не можа да стигне своята и затова Халифа му я подаде. Той сръбна шумно. Някъде наблизо се чуваха ритмични удари на топка за тенис.
— Как казахте, че се казвате?
— Юсуф. Юсуф Халифа. Исках да ви питам за армията на Камбиз.
Поредното шумно сърбане.
— Армията на Камбиз, а?
— Професор Хабиби твърди, че никой не знае за нея повече от вас.
— Е, определено знам повече от него, но това не означава кой знае какво.
Той довърши чая си и махна на Халифа, който остави чашата на масичката. Една оса закръжи над нея. Мълчаха дълго и по едно време брадичката на ал-Захир започна да клюма към гърдите му, сякаш беше направена от восък и се топеше в следобедната жега. Изглеждаше, че ще заспи, но той изведнъж кихна и изправи глава.
— Значи армията на Камбиз — изръмжа той, извади носна кърпа от джоба си и се изсекна шумно. — Какво искате да знаете?
Халифа извади цигарите, които си беше купил по пътя за западния бряг, и запали една.
— Всъщност всичко, което можете да ми кажете. Изгубила се е във Великото пясъчно море, нали така?
Ал-Захир кимна.
— Нещо по-конкретно?
— Според Херодот е изчезнала на половината път между някакво място, наречено Оасис, или Островът на блажените, и земята на амонийците. — Той кихна отново и зарови нос в кърпичката. — Доколкото знаем, Оасис е сегашната ал-Кхарга — продължи с приглушен глас изпод носната кърпа, — макар някои да твърдят, че всъщност става дума за ал-Фарафра. Честно казано, никой не знае. Земята на амонийците е Сива. Някъде между двете. Така казва Херодот.
— Той единственият източник ли е?
— Да, за жалост. Някои смятат, че си е измислил цялата история.
Той довърши издухването на носа си и плъзна ръка към джоба на сакото в опит да пъхне кърпата вътре. На няколко пъти обаче не успя и накрая се отказа и я напъха в ръкава на неподвижната си лява ръка. По чакъла зад гърбовете им изхрущяха стъпките на двамата тенисисти — бяха приключили играта и се прибираха.
— Абсурдна игра е това тенисът — измърмори ал-Захир. — Да прехвърляш някаква топка над мрежа. Безсмислена история. Само англичаните могат да измислят такова нещо.
И поклати неодобрително сбръчканата си глава. Настъпи продължително мълчание.
— Не бих имал нищо против една цигара — каза накрая.
— Извинявайте. Трябваше да ви предложа.
Халифа му подаде една и му я запали. Старецът дръпна дълбоко.
— Лош навик, но приятен. След удара докторите ми забраниха да пуша, но съм сигурен, че една няма да ми навреди кой знае колко.
Той попуши известно време в мълчание, хванал цигарата в края на филтъра, със съсредоточено изражение. Почти я беше допушил, когато заговори отново.
— Вероятно са били погребани от хамсина. Пустинният вятър. Жесток е, като задуха, особено през пролетта. Много жесток. — Той пропъди една муха. — Армията я търсят почти от момента, когато е изчезнала, нали разбирате. Самият Камбиз изпраща експедиция да я намери. След това и Александър Велики. И римляните. Придобила е някаква мистична притегателна сила. Като Елдорадо.
— Вие търсили ли сте я?
Старецът изръмжа.
— На колко години ви изглеждам?
Халифа сви сконфузено рамене.
— Е, хайде де, на колко?
— Седемдесет?
— Ласкаете ме. На осемдесет и три съм. И четирийсет и шест от тези осемдесет и три години съм прекарал в Западната пустиня да търся проклетата армия. И за тези четирийсет и шест години знаете ли какво намерих?
Халифа не каза нищо.
— Пясък, това намерих. Хиляди и хиляди тонове пясък. Намерил съм повече пясък от всеки друг археолог в историята. Станах експерт по пясъка.
Той се изсмя весело, наведе се, допуши цигарата, загаси фаса в подлакътника на стола, пусна го в празната чаша от чая и каза:
— Не бива да го пускам на земята. Замърсява градината. Красива градина, нали?
Халифа се съгласи.
— Тя е основната причина да се заселя тук. Библиотеката е разкошна, разбира се, но най-много обичам градината. Толкова е спокойна. Надявам се да умра тук.