Кралят

– Братовчед ти се обвързва.

Това бе поздравът, който посрещна Сакстън, докато прекрачваше прага на кабинета на баща си.

Започва се, помисли си той. А следващия път, когато се видеха, без съмнение щеше да чуе как на същия този братовчед му се е родило здраво момченце, което растяло съвсем нормално. Очевидно това беше „подаръкът“ за рождения му ден – репортаж как някакъв негов роднина живее правилно, със субтитри отдолу, че той е позор за рода си и загуба на ДНК за баща си.

Тези малки уведомления бяха започнали скоро след като баща му научи, че е гей, и Сакстън ги помнеше до едно, подредени като грозни малки статуетки върху лавицата на ума му. Най-най-любимата му? Новината отпреди няколко месеца за един вампир гей, който излязъл на среща с друг гей от расата и бил пребит от групичка хора в една тъмна уличка.

Баща му и представа си нямаше, че в този случай става дума за собствения му син.

Онова престъпление от омраза бе завършекът на първата му среща с Блей и той едва не бе умрял от нараняванията си. Не можеше да потърси медицинска помощ – Хавърс, единственият лечител на расата, бе краен традиционалист и имаше навика да отказва лечение на вампири, за които се знаеше, че са хомосексуалисти. Да отиде при някой човешки лекар, също не беше възможно. Да, в града имаше денонощни клиники, които бяха отворени, но той едва бе успял да се довлече вкъщи с последните останки от силата си… и твърде много се срамуваше, за да потърси помощ.

Ала Блей се беше появил… и за тях всичко се беше променило.

Поне за известно време.

– Чу ли какво казах? – попита баща му.

– Колко прекрасно за него… кой братовчед?

– Синът на Енох. Уреден брак. Семействата ще организират уикенд с конни състезания, за да го отпразнуват.

– В тукашното си имение или в Южна Каролина?

– Тук. Време е расата отново да възстанови традициите си в Колдуел. Без традиции сме нищо.

Разбирай: Ти не ставаш за нищо, ако не станеш „нормален“.

Макар, разбира се, баща му да би го казал далеч по-научно.

Сакстън най-сетне погледна седналия зад бюрото мъж и се намръщи. Тим открай време беше слаб – суха фигура, облечена в костюми, които висяха като погребален покров от костеливите ѝ рамене. В сравнение с предишната им среща, като че ли беше отслабнал още повече; острите му черти поддържаха кожата на лицето му като колчета на опъната палатка.

Сакстън изобщо не приличаше на баща си; не тази тъмна коса и тези тъмни очи, нито бледата кожа и суховатото тяло бе изтеглил от генетичната лотария. За сметка на това двамата с майка му си приличаха като две капки вода – и на външен вид, и по характер – русокоси, със сиви очи и кожа, която сякаш излъчваше здраве.