Кралят

А после се намръщи. През потъмнените стъкла видя как Асейл се приближи до всеки от мъжете поотделно и им подаде ръка. Нямаше думи, поне доколкото можа да види, но те и не бяха нужни.

Сериозни погледи срещнаха очите на Асейл; отсечени кимвания, изразяващи уважение, говореха, че се разбират без думи.

А после братовчедите на Асейл се качиха отпред, Асейл се настани на задната седалка до нея и те потеглиха.

Сола имаше само смътен спомен от портите и бариерите, през които бяха минали на идване, за да проникнат в това място, но предполагаше, че ще отнеме цяла вечност да излязат от него.

Или поне така ѝ се искаше. В гърдите си таеше зрънце надежда – минеше ли достатъчно време, може би ще успее да убеди малкото момиченце в себе си, че не е нарушила Десетте божи заповеди на два пъти, и да забрави, че едва не е била изнасилена и че е била принудена да обезобрази едно тяло, за да избяга от ада.

За съжаление, джипът излезе на „Нортуест“ и се понесе на юг към Колдуел за броени секунди. Или поне така ѝ се стори.

Докато се приближаваха към мостовете, които щяха да ги преведат над реката и през горите, към крепостта на Асейл…

Страхотно. Мозъкът ѝ даваше накъсо.

Потърка очи и си заповяда да се стегне.

Безуспешно.

– Знаеш ли, може би си прав – тихо каза тя.

– За какво? – попита Асейл до нея.

– Може би наистина е било просто сън. Отвратителен, ужасен сън…

Рейндж роувърът се качи върху източния мост над река Хъдсън; потокът от коли се движеше гладко – щяха да стигнат в къщата на Асейл след не повече от пет-десет минути.

Сола се обърна и погледна към центъра на Колдуел, който се отдалечаваше зад тях, безбройните му светлинки – като звезди, паднали на земята.

– Не знам дали съм в състояние да я видя – чу се да казва.

– Не се е случило.

Докато градът се смаляваше зад тях, Сола заповяда на ума си да стори същото с всички гледки, миризми и усещания, които бяха толкова близо, прекалено близо: времето беше магистрала, а тялото и мозъкът ѝ пътуваха по нея. И тя трябваше просто да натисне шибания педал за газта и да се махне от последните четирийсет и осем часа.

Преди да усети, вече свиваха в тесния път, отвеждащ до полуострова на Асейл. А после стъклената къща изникна пред тях, разливайки златна светлина наоколо, сякаш беше гърне със злато, и стомахът на Сола се сви.

Заобиколиха имението, фаровете осветиха задната му част… и ето я и нея. Застанала на кухненския прозорец, вдигнала глава, за да погледне навън, с ръце, протегнати към кърпата за съдове, бабата на Сола гледаше, чакаше… а сега бързаше към задния вход.

Изведнъж всичко в главата на Сола се изпари, пръстите ѝ трескаво затърсиха дръжката на вратата.

Асейл стисна ръката ѝ.

– Не. Не, преди да сме влезли в гаража.

За разлика от останалата част от пътуването, това отне цяла вечност – подсилената врата се спускаше едва-едва, сякаш разполагаше с всичкото време на света.

В мига, в който тя най-сетне се затвори, Сола изхвърча от джипа и се втурна към вратата на къщата. Беше заключена и тъй като умът ѝ беше блокирал, единственото, което ѝ хрумна, бе да сграбчи бравата още по-силно и да дърпа, да тегли…