Кралят

Гласът на Зи долетя от вътрешността на стаята.

– Можеш да седнеш на края на леглото, ако направиш петнайсет крачки право напред.

– Благодаря.

Не изгаряше от желание да седне, но ако останеше прав, щеше да закрачи напред-назад и нямаше да мине много време, преди да се спъне в нещо, което не е играчка.

В далечния ъгъл Зи говореше гальовно на дъщеричката си, думите му се лееха с напевен ритъм, сякаш бяха песен; в отговор се чуваше щастливо гукане.

А после ужасяващо ясен звук:

– Тата.

Рот потръпна зад тъмните си очила и реши, че няма какво повече да чака:

– Бет иска да говоря с теб.

– За?

Рот си представи Зи, какъвто го познаваше; той беше братът, за когото бе сигурен, че един ден ще изригне и ще повлече със себе си поне половин дузина от тях – коса, подстригана до черепа, белязано лице, очи, които бяха черни и непрозрачни като на акула, преди да се появи Бела. Оттогава бяха жълти… поне докато Зи не се разгневеше, което не се случваше повече, освен на бойното поле.

На това му се казваше пълна промяна.

– Държиш ли я? – попита Рот.

Последва пауза.

– Веднага щом приключа с връзването на тази панделка… стой, не мърдай, момиченце. Готово. Облечена е в розова рокличка, която Кормия ѝ уши на ръка. Ненавиждам розовото. Но на нея ми харесва.

Рот сви ръце.

– Какво е усещането?

– Да не мразиш напълно розовото? Все едно да те превърнат в шиб… ъъъ, в евнух.

– Аха.

– Не ми казвай, че Ласитър дори теб е направил метросексуален. Чух, че убедил Манело да отиде с него на педикюр… но се моля да е просто слух.

Трудно бе да не забележи с каква лекота говори братът. Съвсем нормално. Но разбира се, нали си имаше своето семейство, неговата шелан беше в безопасност, а самият той редовно изчезваше в мазето с Мери от колко време?

Никой не знаеше за какво точно говорят там долу. Но всички можеха да се досетят.

– Всъщност не знам защо съм тук – дрезгаво каза Рот.

Лъжец.

Чу се шум от стъпки, а после ритмично поскърцване, сякаш братът се бе настанил в люлеещ се стол и се поклащаше напред-назад. Очевидно в каквато и поза да се бяха настанили, на Нала ѝ харесваше, защото отново загука.

Тих пиукащ звук говореше, че Зи трябва да бе взел друга играчка и я занимаваше с нея.

– За това, че Бет прекарва време с Лейла, ли става дума?

– Аз ли съм единственият, който не е знаел?

– Не излизаш много от кабинета си.

– Още една причина да не искам да имам дете.

– Значи, е вярно.

Рот наведе глава и му се прииска да не беше сляп – тогава би могъл да се престори, че разглежда нещо. Покривката на леглото. Ботушите си. Часовник.

– Да, Бет иска дете. – Поклати глава. – Ами… ти как го нап­рави? Забременяването на Бела… трябва да си бил ужасèн само при мисълта за това.

– Не сме планирали нищо. Тя навлезе в периода си на нужда и когато ножът опря до кокала… имам предвид, лекарствата бяха у мен. Умолявах я да се погрижа за нея по този начин, но накрая направих онова, което прави един мъж, за да помогне на своята жена да го преживее. Бременността беше тежка, а при раждането изпитах страх, какъвто не съм познавал никога в живота си.