Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Мюли тъй здраво стисна уста, че средата на горната му устна увисна надолу като клон на папагал. Той се намръщи.
— Кучи синове! — възкликна той. — Мръсни кучи синове! Казвам ви, хора, оставам тук. Те няма да се отърват от мен. Ако ме изгонят, пак ще се върна, а ако мислят, че ще мирувам само в гроба, ще взема на оня свят и две-три от тези кучета за компания. — Той потупа тежко издутия джоб на сакото си. — Няма да вървя никъде. Баща ми е дошъл тук преди петдесет години и аз нямам никакво намерение да се махам.
Джоуд каза:
— Защо трябва да пъдят хората оттук?
— О! Те говориха много за това. Знаеш какви реколти имахме напоследък. Прахът ни засипваше и разваляше всичко, тъй че не можехме да намерим семе за цяр. Всички задлъжняха на бакалина. Няма какво да ти разправям. А господарите на земята казват: „Няма смисъл да държим арендатори. Делът на арендатора е точно толкова, колкото не можем да си позволим да загубим от нашите печалби. Дори ако не раздробяваме повече земята, няма да можем да повишим добива й.“ И почнаха да разорават с трактори земите на арендаторите. И всички си заминаха, само аз останах. Томи, ти ме познаваш. Познаваш ме, откак си се родил.
— Точно тъй — рече Джоуд, — откак съм се родил.
— Да, и знаеш, че не съм глупак. Зная, че тази земя не е особено добра. Не я е бивало за нищо друго, освен за паша. Нямаше смисъл да я разорават. А сега този памук съвсем ще я изтощи. Ако не ми бяха рекли да се махам, сигурно сега щях да бъда в Калифорния и да ям грозде и си бера портокали, когато поискам. Но тези кучи синове ми рекоха да се махам и, кълна се в бога, когато ти кажат така, никога няма да се махнеш!
— Така е — потвърди Джоуд. — Чудя се как татко тъй лесно се е съгласил да замине. Чудя се как дядо не е убил някого. Никой не е посмял досега да учи дядо какво да прави. И мама не е от тези, дето позволяват да ги командуват. Веднъж един разносвач на стока й възрази; тя държеше в едната си ръка кокошка, а в другата брадва — тъкмо се канеше да отсече главата на кокошката. Искаше да го удари с брадвата, но забрави в коя ръка я държи и така го цапардоса с кокошката, че в ръката й останаха само краката на птицата. Така го беше халосала, че после трябваше да хвърлим кокошката. Дядо се скъса да се смее. Чудя се как нашите са се съгласили да заминат.
— Е, този, който дойде тук, говореше тъй, сякаш мед му капеше от устата. Той рече: „Трябва да си вървите. Вината не е моя.“ — „Добре, казвам му аз, чия е вината тогава? Ще отида и хубаво ще наредя виновника.“ А той отвръща: „Това е земеделската и скотовъдна компания «Шоний». Аз само получавам нареждания.“ — „А кой е този Шоний?“ — „Такъв няма. Това е компания.“ След такива думи не можеш да не се объркаш. Не можеш да откриеш човека, който е виновен. На повечето от нас омръзна да се ядосват и търсят виновника и заминаха; но аз останах тук. Страшно съм разгневен за това. И ще стоя тук.
Една голяма червена слънчева капка натежа на хоризонта, капна и изчезна; над мястото, където тя се скри, небето заблестя и озари един дрипав облак, подобен на кървав парцал. А от изток запълзя здрач и скоро тази страна на хоризонта потъна в мрак. Вечерницата изгря и затрептя на тъмния небесен свод. Сивата котка се запрокрадва към отворения плевник и се вмъкна вътре като сянка.
Джоуд каза:
— Няма смисъл да бием осем мили път тази вечер до мястото на чичо Джон. Кундурите ми се спекоха от слънцето. Да отидем до твоето място, а, Мюли? Дотам има не повече от миля.
— Няма смисъл. — Мюли изглеждаше смутен. — Жената, децата и шуреят — всички заминаха за Калифорния. Нямаше какво да ядем. Не бяха толкова ядосани, колкото мене, и заминаха. Нямаше нищо за ядене.
Проповедникът нервно замърда.
— И ти трябваше да заминеш. Не бива да разваляш семейството си.
— Не можех — отвърна Мюли Грейвс. — Не ми даваше сърце да замина.
— Господи, аз съм страшно гладен! — каза Джоуд. — Цели четири години съм ял все под час. В стомаха ми става цяла революция. Какво смяташ да ядеш, Мюли? С какво се прехранваш тук?
Мюли отговори срамежливо:
— Отначало ядях жаби, катерици и прерийни кучета. Нямаше как иначе. Но сега имам телени примки, заложил съм ги точно на оставените от дивеча дири в храсталака в сухата част от леглото на потока. Хващам зайци и от време на време по някоя яребица. Улавям и порове и ракуни. — Той се пресегна, взе торбата си и я изпразни върху верандата. От нея се търколиха като меки, пухкави топки един див и два питомни заека.
— Боже всевишни — рече Джоуд, — повече от четири години не съм хапвал пресен дивеч!