Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Кейси взе единия от питомните зайци и го задържа в ръка.
— Ще разделиш ли плячката си с нас, Мюли Грейвс? — попита той.
Мюли неловко тъпчеше на едно място.
— Няма място за избор. — Той замълча, смутен от неделикатността на своите думи. — Не исках да кажа това. Аз… исках да кажа — той се запъна, — аз мисля ей така: ако имаш нещо за ядене и някой е гладен — е, тогава първият няма какво да избира. Не мога да взема зайците си и да отида някъде да ги изям самичък. Разбираш ли?
— Разбирам — отвърна Кейси. — Добре те разбирам. Мюли чувствува това, Том. Мюли го чувствува, ала не може да го изрази, аз също не мога.
Младия Том потри ръце.
— Кой има нож? Да оправя тези клети гризачи. Ей сега да ги оправя.
Мюли бръкна в джоба на панталона си и извади един голям джобен нож с рогова дръжка. Том Джоуд го пое, отвори острието и го помириса. Сетне го заби няколко пъти в земята и пак го помириса, изтри го о крака си и опита острието с палец.
Мюли измъкна от задния си джоб еднолитрова бутилка с вода и я остави на верандата.
— Недейте пи много — рече той. — Това е всичката вода. А този кладенец тук е затрупан догоре.
Том взе единия от зайците в ръка.
— Някой от вас да отиде до хамбара и да донесе малко тел. Ще накладем огън от счупените дъски на къщата. — Той погледна мъртвия заек. — Няма нищо по-лесно от това да одереш заек — каза той. Сетне повдигна с пръсти кожата на гърба, разряза я, пъхна ръка в дупката и дръпна кожата. Тя се смъкна като чорап, плъзгайки се от тялото към врата и от краката към лапите. Джоуд взе отново ножа и отряза главата и лапите. Той остави кожата, изкорми заека, изтърси вътрешностите му върху кожата и накрая хвърли остатъците в памучната нива. Малкото телце на оголения заек бе готово. Джоуд отряза краката и раздели месестия гръб на две части. Той вече се бе заел с втория заек, когато Кейси се върна с кълбо объркан тел в ръка. — Сега накладете огън и забийте две-три колчета — рече Джоуд. — Божичко, как ми се яде!
Той приготви и другите зайци и наниза късовете месо на тела. Мюли и Кейси отпраха няколко разцепели дъски от разрушения ъгъл на къщата, запалиха огън и забиха две срещуположни колчета на земята, които да крепят тела.
Мюли се върна при Джоуд.
— Виж дивия заек да няма циреи — рече той. — Не обичам да ям зайци с циреи. — Той извади малка платнена торбичка от джоба си и я остави на верандата.
Джоуд каза:
— Заекът е гладък като бебе… Боже, ти имаш и сол? Я претършувай джобовете си, може да намериш там случайно чинии и жертвено вино! — Той сипна сол в ръката си и поръси с нея заешкото месо, нанизано на тела.
Пламъците на огъня заиграха и сенките им се залюляха върху стените на къщата, а сухото дърво запука и запращя. Небето сега бе почти съвсем тъмно и звездите ярко се открояваха на свода му. Сивата котка излезе от плевника и мяукайки, бързо се упъти към огъня, но когато почти стигна до него, се извърна и тръгна право към една от малките купчинки заешки вътрешности, хвърлени на земята. Тя задъвка и загълта, червата висяха от устата й.
Кейси седна на земята край огъня, подхранвайки го с малки парчета дъски и тикайки по-големите парчета навътре, когато пламъкът овъглеше краищата им. Прилепите прелитаха напред-назад над светлото петно на огъня. Котката отстъпи няколко крачки, седна на задните си крака, заоблизва муцуната си и почна да мие лицето и мустаците си.
Джоуд хвана тела, на който беше нанизано заешкото месо, за двата края и тръгна към огъня.
— Ето, дръж единия край, Мюли. Омотай го около кола. Добре, стига толкова. Сега да опънем тела. Трябваше да почакаме огънят да поотслабне, но хич не ми е до чакане. — Джоуд изопна тела, после намери една пръчка и заплъзга късчетата месо по тела, докато те дойдоха над огъня. Пламъците заблизаха леко месото; то стана по-твърдо и сякаш покрито с гланц. Джоуд седна край огъня и непрекъснато движеше и обръщаше с пръчката месото, за да не се залепи за тела. — Това се казва угощение — рече той. — Мюли има и сол, и вода. Да беше имал и тенджера с качамак в джоба си. Друго не искам.
Гласът на Мюли отекна от другата страна на огъня:
— Вие, приятели, сигурно ще помислите, че съм мръднал, щом живея така.
— Глупости, мръднал! — отвърна Джоуд. — Ако си мръднал, бих искал всички да са такива.
Мюли продължи:
— Чудна работа, сър! Когато ми казаха, че трябва да се махам оттук, нещо в мен се обърна. Идеше ми да се дигна, та в града и да избия там сума свят. Но после всичките ми близки заминаха на запад. И ето ме аз останах да се скитам тъдява самичък. Все тъдява се навъртам. Никога не съм отивал по-далеч. Спя, където ми падне. Канех се да спя тук тази нощ. Ето защо дойдох насам. Казвам си: „Наглеждам имота на хората и когато всички те се върнат, много ще се зарадват.“ Но зная, че сам себе си мамя. Тук няма нищо за наглеждане. Хората никога няма да се върнат. Само аз се скитам тъдява като дух из гробище.