Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Кейси с наслада чешеше босите си ходила.
— Никой ли не се скара с него? Всички ли му върнаха охотно нещата?
— Разбира се. Те не ги бяха откраднали. Помислили, че ги е оставил и просто ги взели. Той си върна всичко, с изключение на една възглавница за диван — кадифена, с индианец на нея. Албърт я поиска от дядо. Нали дядо се бе бил с индианците, твърде възможно бе да я е взел той. Да, дядо наистина я беше взел, но хич не го интересуваше какво има на нея. Тя просто му харесваше. Все със себе си я носеше и винаги сядаше на нея. В никакъв случай не искаше да я върне на Албърт. Казваше: „Ако Албърт иска толкова много да си вземе възглавницата, да дойде да си я вземе, но да не идва без пушка, защото ще му пробия глупавата глава, ако мисли да ми вдига кавга за нея.“ Най-после Албърт се отказа от възглавницата и я подари на дядо ми. И на дядо му влезе бръмбар в главата. Почна да събира кокоши пера. Казваше, че ще си направи пухено легло. Ала това не стана. Под къщата ни имаше дупка на пор. Веднъж баща ми издебна пора и го цапардоса с една дъска, а той взе, че усмърдя перата. И мама изгори всичките пера на дядо, иначе не можеше да се диша в къщи. — Джоуд се засмя. — Дядо е упорит като козел. Седнал на възглавницата с индианеца и казва: „Нека Албърт дойде да си я вземе. Ще науча аз този празноглавец — ще му извия врата като опрани долни гащи.“
Котката се приближи отново до двамата мъже и опашката й пак се отпусна върху пода, а мустаците й нервно замърдаха от време на време. Слънцето се спусна още по-ниско над хоризонта и прашният въздух заблестя със златисточервен цвят. Котката протегна любопитно сивата си лапа и докосна сакото на Джоуд. Той се огледа.
— По дяволите, забравих за костенурката. Няма да я държа вечно увита.
Той отви земната костенурка и я тикна под къщата. Но след миг тя се показа отново навън и тръгна на югозапад, накъдето вървеше преди, когато Джоуд я намери. Котката скочи върху нея и удари изпънатата напред глава и пълзящите крака на костенурката. Старата, твърда, насмешлива глава се скри, а дебелата опашка се вмъкна под черупката и когато котката се измори да чака и се отдалечи, костенурката продължи пак пътя си на югозапад.
Младия Том Джоуд и проповедникът гледаха как костенурката върви, клатейки крака и повдигайки тежката си, силно изкорубена черупка, следвайки пътя си на югозапад. Котката се запромъква подир костенурката, но след десетина метра наежи гръб, изви го като дъга, прозя се и крадешком се упъти обратно към седналите мъже.
— И къде, по дяволите, отива? — рече Джоуд. — Колко костенурки съм видял през живота си! И винаги бързат нанякъде. Винаги искат да отидат непременно някъде.
Сивата котка седна отново между тях, малко по-отзад. Тя бавно запримигва. Кожата на гърба й потрепна напред, ухапана от бълха, сетне бавно се плъзна назад. Котката вдигна лапа и я разгледа, бързо извади нокти, след това ги прибра и заблиза възглавничките си с бледорозовия си език. Червеното слънце докосна хоризонта и се разстла като медуза, а небето над него стана по-ярко и по-живо. Джоуд отви новите си жълти обувки от палтото и отърси с ръка прашните си крака, преди да ги пъхне в обувките.
Проповедникът, който се взираше към нивята, каза:
— Някой идва. Погледни! Ей там, право през памука.
Джоуд погледна, накъдето сочеше Кейси.
— Върви пеш — рече той. — Не мога да го видя, защото вдига много прах. Кой ли, дявол да го вземе, идва тук?
Двамата следяха фигурата, която се приближаваше във вечерния здрач; прахът, който вдигаше тя, бе почервенял от залязващото слънце.
— Това е мъж — каза Джоуд.
Мъжът се приближи и когато той се изравни с хамбара, Джоуд рече:
— Ах, да, познавам го. И ти го познаваш — това е Мюли Грейвс. — И той извика: — Хей, Мюли! Как си?
Приближаващият се човек спря, стреснат от вика, сетне продължи по-бързо. Той беше слаб и възнисък. Движенията му бяха отсечени и бързи. В ръката си носеше торбичка от груб плат. Синият му панталон беше избелял на коленете и отзад, старото черно сако бе потънало в петна, ръкавите бяха разпрани на гърба, а на лактите имаше големи дупки. Черната му шапка беше също цялата в петна, а корделата й, отпрана от едната страна, се вееше нагоре-надолу, когато той вървеше. Лицето на Мюли беше гладко и без бръчки, но погледът му беше свиреп като лицето на лошо дете, устата здраво стисната и малка, а малките очички — полунамръщени, полуядовити.