Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Човек свиква с мястото, където живее, и не му се иска да го напусне — каза Кейси. — Човек свиква и с мислите си и също не му се иска да ги забрави. Аз вече не съм проповедник, ала много често мислите ми приличат на проповеди, без да си давам сметка за това.
Джоуд обърна късчетата месо. Сега от тях капеше сок и всяка капка, която падаше в огъня, избухваше като главичка на кибритена клечка. Гладката повърхност на месото се бе набръчкала и станала леко кафява.
— Ах, помиришете само! — рече Джоуд. — Боже, как мирише!
Мюли продължи:
— Като дух из гробище. Обикалях по местата, с които ме свързват спомени. Като например едно място над нашата земя; в долчинката има храст. Там за пръв път в живота си легнах с момиче. Бях на четиринайсет години и тропах, подскачах и сумтях като елен, бях се разлудял като козел. Отидох сега там, легнах на земята и сякаш преживях всичко още веднъж. Има и едно място край плевника, където един бивол мушна много лошо баща ми. Кръвта на татко е още на това място, просмукана от земята. Сигурен съм. Не измихме земята от кръвта. Сложих ръка на това място, където бащината кръв се бе смесила с пръстта. — Той се спря и продължи смутено: — Смятате ли, приятели, че съм мръднал?
Джоуд обърна месото, очите му бяха замислени. Кейси, свил високо колене, гледаше втренчено огъня. На петнадесет стъпки зад мъжете седеше ситата котка, дългата й сива опашка бе грациозно извита пред предните крака. Една голяма кукумявка нададе писък, прелитайки над главите им, и блясъкът на огъня освети белия корем и разперените й криле.
— Не — каза Кейси. — Ти си самотен, но не си мръднал.
Изопнатото личице на Мюли стана сурово.
— Сложих ръка на това място, където е още кръвта. И видях татко с дълбока рана на гърдите, усетих както тогава тръпките му, видях го да се отпуска на земята и да изпъва ръце и крака. Видях и очите му — помътнели от болката — и после той престана да шава, а очите му се проясниха и вече гледаха нагоре. Аз, малкото момче, седях край него и нито плачех, нито вършех нещо друго — просто седях край него. — Мюли поклати рязко глава. Джоуд не преставаше да обръща месото. — После влязох в стаята, където се роди Джо. В нея вече нямаше легло, ала тя си бе същата. Това, което се е случило на някое място, си остава вечно там. Да, в тази стая се роди Джо. Той пое с все сила въздух и така писна, че можеше да го чуят на цяла миля; а баба му стои до него и повтаря: „Ах ти, хубавецо! Ах ти, хубавецо!“ Толкова горда бе, че счупи същата нощ цели три чаши.
Джоуд се покашля.
— Да бяхме почнали.
— Нека месото се изпече хубаво, да стане кафяво, почти черно — отвърна раздразнено Мюли. — Искам да си побъбря. С никого не съм приказвал. Ако съм мръднал, да съм мръднал, край на тая работа. Като дух из гробище обикалям къщите на съседите си нощем. От Питърсови към Джейкъбсови, а оттам към Рансови, към Джоудови; сега всички тези къщи тънат в мрак, същински миши дупки, а преди в тях идваха гости, имаше танци. Слушаха се проповеди, крещеше се за славата божия. Ставаха сватби — все в тези къщи. Като си спомнех това, ми идеше да се вдигна до града и да изпребия там сума хора. Заслужават си — за какво им трябваше да разорават земята и да ни гонят оттук? Какво толкова ще спечелят, ако запазят „минималните си печалби“? Само ще вземат земята, на която умря баща ми, на която Джо видя за пръв път бял свят, на която аз подскачах като козел под храста онази нощ. Какво ще спечелят от това? Всеки знае, че земята не е добра. От години не е имало добра реколта. А тези кучи синове, седнали в канторите си, просто разрязаха на две хората заради „минималните си печалби“. Просто ги разрязаха на две. А хората са неразделно свързани с мястото, където живеят. Те не са истински хора, когато се мъкнат по шосетата самотни в претъпканите догоре камиони. Те престават да бъдат живи. Тези кучи синове ги убиха. — Като каза това, Мюли млъкна, но тънките му устни продължиха да мърдат, а гърдите му тежко да дишат. Той седна и погледна ръцете си на светлината на огъня. — Аз… аз отдавна не бях говорил с никого — кротко се извини той. — Прокрадвах се тъдява като дух из гробище.