Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Шеста глава
Пастор Кейси и Младия Том стояха на хълма и гледаха надолу към мястото на Джоудови. Единият ъгъл на малката небоядисана къща беше разрушен и тя бе откъсната от основите си, затова бе силно наклонена на една страна, а изпочупените й прозорци гледаха към небето доста високо над хоризонта. Оградата я нямаше и в двора чак до къщата и до плевника растеше памук. Бараката също лежеше на една страна, памук растеше и край нея. Дворът, който преди беше силно утъпкан от босите крака на децата и от конските копита, както и от широките колела на каруците, сега бе превърнат в нива и в него растеше тъмнозеленият, прашен памук. Младия Том дълго се взира в дрипавата върба край сухото корито за конете, в бетонната основа на което преди стоеше помпата. „Господи! — рече той най-после. — Дявол знае какво е станало тук. Никой не живее в тази къща.“ Накрая той бързо заслиза от хълма и Кейси го последва. Джоуд надникна в плевника — той бе пуст, постлан със слама, в единия му ъгъл бе яслата на мулетата. Докато гледаше вътре, той чу шумолене по пода и забеляза под сламата едно мише семейство. Джоуд се спря и при входа на пристройката за инструменти, но в нея нямаше нищо — само един счупен палешник, купчина тел в единия ъгъл, желязно колело от косачка за сено, един прояден от мишки хамут на муле, плосък бидон за масло, покрит със слой прах и мазнина, и скъсан комбинезон, закачен на един гвоздей.
— Нищо не е останало — каза той. — Имахме много хубави инструменти. Нищо не е останало.
Кейси рече:
— Ако бях още проповедник, щях да кажа, че това място е поразено от ръката на всевишния. Но сега не мога да кажа нищо. Не бях тук. Не съм чул нищо.
Двамата тръгнаха към бетонния капак на кладенеца, през памука, кутийките на който се бяха вече образували, през двора, превърнат в нива.
— Никога не сме сели тук — рече Джоуд. — Винаги сме оставяли това място незасято. Как иначе ще вкараш кон в двора, без да изгази памука?
Двамата се спряха пред сухото корито за водопой — бурените, които растяха под коритото, ги нямаше, а старото дебело дърво на коритото бе сухо и напукано. Болтовете върху капака на кладенеца, които придържаха помпата, стърчаха свободни, винтовете им бяха ръждясали и без гайки. Джоуд погледна в кладенеца, плю и се ослуша. После пусна една буца пръст вътре и пак се ослуша.
— Хубав кладенец беше — рече той. — Изглежда, че в него сега няма нито капка вода.
Джоуд сякаш не смееше да си влезе в къщи. Пускаше буца след буца в кладенеца.
— Сигурно всички са измрели — каза той. — Но все някой щеше да ми каже. Щях да науча от някого.
— Може да са оставили писмо или някаква бележка в къщата. Знаеха ли, че ще излезеш от затвора?
— Не знам — отвърна Джоуд. — Не, мисля, че не. Сам не знаех до преди една седмица.
— Нека надникнем в къщата. Тя е цялата разкривена. Нещо здравата я е ударило.
Двамата бавно се упътиха към клекналата къща. Две от подпорите на покрива на верандата бяха отнесени и покривът бе рухнал на една страна. А ъгълът на къщата беше изтърбушен. Стаята на този ъгъл се виждаше през купчина разцепени дъски и греди. Външната врата висеше, отворена навътре, а вътрешната вратичка, която бе срещу външната врата и се затваряше с ключалка, висеше на кожените си панти, отворена навън.
Джоуд стъпи на стъпалото — греда, дебела дванадесет на дванадесет инча.
— Стъпалото си стои на мястото — каза той. — Или не живеят вече тук, или майка е умряла. — Той посочи вратичката срещу външната врата. — Ако майка беше тъдява, тази вратичка щеше да бъде затворена и заключена. Тя вършеше това винаги — гледаше вратичката да бъде затворена. — Очите му се навлажниха. — Винаги, откак прасето се вмъкна у Джейкъбсови и изяде бебето им. Мили Джейкъбс излязла до плевника. Когато се върнала, прасето още ядяло бебето. Мили беше тогава бременна; и като почна да буйствува… Не можа да се оправи. Оттогава изгуби ума си. Но майка си взе урок от това. Никога не оставяше вратичката на кочината отворена, ако не си е в къщи. Никога не забрави това. Не — или не живеят вече тук, или са измрели. — Той се покачи на разцепената веранда и надникна в кухнята. Прозорците бяха счупени, по пода имаше камъни, подът и стените бяха разкривени и всичко бе покрито с прах. Джоуд посочи счупените стъкла и камъните. — Децата — рече той — могат да изминат двайсет мили, за да видят сметката на някой прозорец. Сам съм правил така. Те знаят, когато някоя къща е празна, знаят. Това е първото нещо, което научават, когато хората се изселят.