Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Никак ли не са те били в затвора?
— Не, гледах си само моята работа. Разбира се, когато караш такъв живот цели четири години, можеш да полудееш. Ако си направил нещо, за което те е срам дори да си спомняш, пада ти се — стой там и се кай. Но, по дяволите, ако Хърб Търнбул ме нападне с нож сега, пак бих му сплескал главата с някоя лопата.
— Всеки ще постъпи така — каза Мюли. Проповедникът гледаше втренчено огъня и високото му чело се белееше в настъпващия мрак. Отблясъците на огъня играеха по жилестата му шия. Той беше сключил ръце на коленете си и пукаше пръсти.
Джоуд хвърли в огъня последните кости, облиза пръсти и ги изтри в панталона си. Той стана, взе от верандата бутилката с вода, отпи малка глътка и преди да седне отново, подаде бутилката на другите. После пак заговори:
— Това, което ме мъчи най-много, е, че в цялата тази работа няма никакъв смисъл. Никой не търси особен смисъл, когато някоя крава е убита от гръм или стане наводнение. Просто се е случила беда, и толкоз! Но когато някои хора те приберат зад решетките за четири години, за това трябва да има някаква причина. Защото е прието, че хората обмислят нещата. Ето например мен — прибраха ме в затвора, държаха ме там четири години, храниха ме. Това е било или за да ме поправят, та друг път да не върша престъпление, или да ме накажат, та да ме е страх занапред да сторя същото… — Той замълча. — Но ако някой като Хърб пак ме нападне с нож, отново ще го сторя. И то, преди да си дам сметка. Особено ако съм пиян! Ей над тази безсмислица си блъскам главата.
Мюли забеляза:
— Съдията казваше, че леко си се отървал, защото Хърб също бил виновен.
Джоуд продължи:
— В Макалистър имаше един осъден на доживот. Все учеше. Беше секретар на директора, пишеше всичките там документи и прочие неща. Умник беше и от законите разбираше. Веднъж говорих с него за всичко това — нали четеше толкова много. Та той ми рече, че книгите нямало да помогнат. Аз, казва, всичко съм чел за затворите — и сега, и преди — и сега още по-малко знам, отколкото по-рано. В това, казва, има такава неразбория, че и дяволът нищо не може да проумее; а на никого не му стига умът да направи някакви изменения. Хич не се захващай, казва, с книгите: първо, ще се объркаш още повече и, второ, ще престанеш да уважаваш правителството.
— Аз и сега никак не го уважавам — рече Мюли. — Ние знаем само едно правителство — тези, които ни притискат и се грижат за „минималните си печалби“. Но аз ето какво не мога да разбера: как този Уили Фийли се е съгласил да кара трактора и отгоре на всичко иска сега да се разпорежда със земята, която е орал баща му. Мира не ми даваше това. Да беше някой чужденец, невиждал по-свестен живот, разбирам, ала Уили е тукашен. Най-после отидох да питам самия него. А той като кипна. „Имам две деца — казва. — Имам жена и тъща. Те трябва да ядат.“ Просто обезумя. „Аз най-напред за тях и само за тях трябва да мисля — казва. — А другите да гледат своите си работи.“ Изглежда, беше гузен, затова така се разсърди.
Джим Кейси гледаше втренчено гаснещия огън и очите му бяха широко отворени, а жилите на шията — издути. Изведнъж той извика:
— Разбрах! Ако у мен има капка разум, значи, всичко съм разбрал. Разбрах го за миг! — Той скочи на крака и почна да се разхожда назад-напред, клатейки глава встрани. — Имах някога палатка. Всяка вечер край нея се събираха петстотин души. Тогава вие още не ме познавахте. — Той млъкна и ги погледна. — Спомняте ли си? Никога след проповед не съм събирал пари, където и да е ставало това — в някой плевник или пък на полето.
— Право казваш, никога — рече Мюли. — Тъдявашните хора така свикнаха да не дават пари, че сетне се ядосваха, когато някой друг проповедник обикаляше с шапка в ръка. Да, сър.
— Ако ме поканеха да похапна, не отказвах — продължи Кейси. — Вземах панталони, когато моите собствени се превръщаха в дрипа, или чифт стари обувки, когато подметките ми съвсем се скъсваха. А с палатката беше по-иначе. Някои дни събирах по десет-двайсет долара. Само че това не ми носеше радост, престанах да събирам пари и известно време ми беше по-леко. Сега знам всичко. А ето че не мога да го изразя с думи. Бога ми, не мога. Но ми се струва, че сега има нужда от проповедник. Може би пак ще бъда в състояние да проповядвам. Хората се влачат по пътищата самотни, без земя, без покрив. А когато нямаш покрив, ти трябва нещо в замяна. Може би… — Той стоеше, надвесил се над огъня. Безбройните жили на шията му се открояваха ярко, в очите играеха отблясъците на огъня, запалвайки в тях червени въгленчета. Кейси стоеше, гледайки огъня, и лицето му бе напрегнато, сякаш той се вслушваше в нещо, а ръцете му, винаги неспокойни, дейни, жестикулиращи, когато говореше, сега кротуваха и бавно се плъзнаха в джобовете. Прилепите прелитаха над светлината на загасващия огън, а откъм нивята се носеше тихият, досаден крясък на нощен ястреб.