Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

Двамата седяха един до друг, взирайки се в далечината. Джоуд остави свитото си сако на верандата до себе си. Свободните му вече ръце си свиха цигара, изравниха я с пръсти и я запалиха; той пое дълбоко дима и го изкара през носа си.

— Случила се е някаква беда — рече той. — Не мога да разбера каква е тя, но е по-лоша от всичко друго. Ето — къщата е съборена и моите близки ги няма.

Кейси каза:

— Ей там беше ровът, където ви кръщавах. Ти не беше лошо момче, но бе много упорит. Беше се вкопчил като булдог в плитката на онова момиче. Кръстих и двама ви в името на светия дух, но ти продължаваше да държиш плитката. Тогава Стария Том, баща ти, каза: „Бутни ги под водата.“ Аз го послушах — тикнах главата ти надолу, докато от устата ти почнаха да излизат мехури; чак тогава ти пусна плитката. Не беше лошо момче, но бе много упорит. Понякога такива упорити деца израстват смели, с горд дух.

Една мършава сива котка се прокрадна от плевника и се запровира през памука към къщата. Тя скочи безшумно на верандата и запълзя с подвити предни крака към мъжете. После ги заобиколи и седна между тях, малко по-отзад, като проточи леко потрепващия край на опашката си право върху пода. Котката седеше и гледаше в далечината, там, където гледаха двамата мъже. Джоуд се озърна и я видя.

— Господи! Виж кой е тук! Някой все пак е останал. — Той протегна ръка, ала котката отскочи настрана, седна отново и заблиза възглавничките на вдигнатата си лапа. Джоуд погледна котката и на лицето му се изписа учудване. — Знам какво се е случило — извика той. — Тази котка ме подсети каква е бедата.

— Струва ми се, че бедите са много — каза Кейси.

— Да, не е сполетяла само нас. Иначе тази котка просто щеше да отиде у някои съседи — например у Рансови. Иначе все някой щеше да отмъкне от гредите и дъските на къщата. Тук не е имало никого цели три-четири месеца, а не е откраднато нито едно дърво. Плевникът е направен от хубави дъски, дъските на къщата са също хубави, рамките на прозорците са от добър материал — а никой не ги е взел. В това има нещо нередно. Точно то ме безпокои и не мога да разбера какво се е случило.

— Е, според теб какво е станало? — Кейси се пресегна, изхлузи гуменките си и раздвижи дългите пръсти на краката си — те зашаваха като червеи.

— Не знам. Мисля, че и съседите ги няма. Ако те си бяха тук, щяха ли да си стоят всички тези хубави дъски? Да, точно така! Една Коледа Албърт Ранс отведе семейството си, дори децата и кучетата, в град Оклахома. Щяха да гостуват у един негов братовчед. Добре, ала всички наоколо помислиха, че Албърт се е изселил, без да се обади на някого — може би заради дългове или за да се отърве от някоя жена. Когато той се върна след една седмица, в къщата му не беше останало нищо — липсваше печката, липсваха леглата, липсваха рамките на прозорците, осем стъпки от дъските на къщата от южната й страна също липсваха, тъй че можеше да се гледа през нея. Албърт пристигна точно когато Мюли Грейвс си тръгваше, натоварил вратите и помпата на кладенеца. Две седмици Албърт обикаля съседите, докато събере всичките си вещи.