Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)

— Не, добре правиш, че говориш — рече той. — Понякога отчаяният намира сили в себе си, изплаква болката си и му олеква. Понякога човек намисли да убие някого, а като поговори с жертвата си и излее злобата си, се отказва от своето намерение. Ти постъпи правилно. Не убивай, ако можеш да се въздържиш.

И той отхапа друг къс месо. Джоуд хвърли костите в огъня, енергично стана и отряза още късове от тела. Сега Мюли ядеше бавно и неспокойните му очички непрестанно се спираха ту на единия, ту на другия от сътрапезниците му. Джоуд ядеше и се мръщеше като животно, около устата му се бе образувал пръстен от мазнина.

Мюли го следи дълго с поглед, в който се четеше едва ли не страх. Той отпусна ръката, в която държеше месото.

— Томи — каза той.

Джоуд вдигна глава, но продължи да гризе дела си.

— Да?

— Томи, не се сърдиш, задето говорих за убийци, нали? И не се обиждаш?

— Не — отговори той. — Не се обиждам. Станалото — станало.

— Всички знаят, че то не е по твоя вина — продължи Мюли. — Стария Търнбул се заканваше да ти отмъсти, когато излезеш от затвора, задето си убил едно от момчетата му. Но съседите го раздумаха.

— Бяхме пияни — рече Джоуд кротко. — Напихме се на танцовата. Не си спомням как почна. Когато ножът ме прободе, веднага изтрезнях. Първото нещо, което видях, бе Хърб, който замахваше отново с ножа си към мен. Тогава видях, опряна о стената на училището, една лопата, грабнах я и му сплесках главата. Никога не съм имал нещо против Хърб. Той беше добро момче. Въртеше се около сестра ми Розашарн24, когато беше малък. Да, аз го обичах.

— Вярно е, и всички казваха това на баща му, докато накрая той съвсем се успокои. Някой рече, че Стария Търнбул бил роднина по майчина линия с Хатфийлд, та затова толкова се перчел. Не знам дали е вярно. Той и близките му заминаха за Калифорния преди шест месеца.

Джоуд свали от тела останалото месо и го раздаде. Той седна, задъвка по-бавно, по-спокойно и изтри с ръкав мазната си уста. А тъмните му, полузатворени очи замислено гледаха гаснещия огън.

— Всички отиват на запад — продума той. — А аз дадох декларация да остана. Не мога да напусна щата.

— Дал си декларация ли? — учуди се Мюли. — Чувал съм такова нещо. А каква е тази декларация?

— Нали излязох по-рано, три години по-рано. Има цял ред неща, които не бива да върша. Иначе пак ще ме приберат. От време на време трябва да се регистрирам в полицията.

— Как карахте в Макалистър? Един братовчед на жена ми беше там и казваше, че го държали страшно строго.

— Там не е съвсем лошо — рече Джоуд. — Както на всяко друго място. Държат те строго, щом си размирник. Ще бъдеш много добре, ако някой надзирател не се заяде с теб. А ако се заяде — голяма беля ще си навлечеш. Аз бях много добре. Гледах си моята работа, както трябва да прави всеки. Научих се да пиша дяволски хубаво. И не само това — научих се да рисувам птички и други такива неща. Старият ще се ядоса, като ме види да му измайсторявам птичка с един замах. Като види това, здравата ще се разсърди. Той не обича такива дяволии. Той дори не обича самата дума „пиша“. Писането, изглежда, го плаши. Всеки път, когато се е захващал да пише, са му отмъквали по нещо.