Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Ала на Каладин наистина му се щеше Далинар да бе задържал Бронята. Всичко, което помагаше Далинар да оцелее, беше дар за Мост Четири.
Каладин се облегна на една колона, скръсти ръце, положи копието в свивката на ръката си и загледа арената. Търсеше опасности, проучваше всеки, който се доближаваше прекалено до принцовете. Адолин отиде при брат си и го помъкна за рамото. Разни хора, които се упражняваха на арената, спираха и се кланяха, ако не бяха в униформа, или отдаваха чест при минаването на принцовете. В дъното се беше събрала група арденти в сиви одежди. Жената от по-рано пристъпи напред и подхвана разговор с братята. Адолин и Ренарин ѝ се поклониха официално.
Вече бяха изминали три седмици откак Ренарин получи Бронята. Защо Адолин беше чакал толкова дълго, преди да го доведе тук да се учи? Дали беше изчаквал дуела, за да спечели и Меч за момчето?
Сил кацна на рамото на Каладин.
— Адолин и Ренарин ѝ се кланят.
— Аха.
— Та не е ли ардентът роб? Притежание на баща им?
Каладин кимна.
— Човеците вършат безсмислени неща.
— Ако едва сега научаваш това — отговори Каладин, — значи не си внимавала.
Сил отметна коси и те се раздвижиха като истински. Жестът беше много човешки. Сигурно беше обръщала внимание.
— Не ги харесвам — рече тя лековато. — И двамата. Адолин и Ренарин.
— Ти не харесваш никой с Броня.
— Именно.
— По-рано нарече Мечовете мерзост. Ала Сияйните са ги носили. Грешали ли са те?
— Не, разбира се — каза Сил, все едно той е изрекъл нещо съвършено глупаво. — По онова време Броните не бяха мерзост.
— Какво се промени?
— Рицарите. — Гласът на Сил заглъхна. — Рицарите се промениха.
— Значи не самите оръжия са мерзост. Мерзост е, когато ги носят лоши хора.
— Вече няма добри хора. Може би никога не е имало…
— И откъде са дошли поначало? Бронята. Мечът. Днешните фабриали далеч не са толкова добри. Така че, откъде древните хора са се сдобили с тези удивителни оръжия?
Сил се умълча. Имаше влудяващия навик да млъква, когато въпросите ставаха твърде определени.
— Е? — настоя Каладин.
— Иска ми се да можех да ти кажа.
— Кажи ми тогава.
— Иска ми се да ставаше така. Не става.
Каладин въздъхна и насочи вниманието си към Адолин и Ренарин, както се полагаше. Жената ардент ги беше отвела в дъното на двора. Там в пясъка бяха насядали група хора. Те също бяха арденти, но в тях имаше нещо различно. Учители?
Докато Адолин разговаряше с тях, Каладин отново огледа бързо площадката и се свъси.
— Каладин? — обади се Сил.
— Един човек стои в сенките ей там — отговори Каладин и посочи с върха на копието си някъде под стряхата. Някакъв мъж се беше облегнал на високите до кръста дървени перила. — Наблюдава принцовете.
— Ами че то всички ги наблюдават.
— Този е различен. Ела.
Каладин закрачи небрежно, без да излъчва заплаха. Мъжът навярно бе просто слуга. С дълга коса, къса, но неравна брада и свободни сивкави дрехи, препасани с връв. Изглеждаше не на място на тренировъчната площадка и това само по себе си го правеше неподходящ за убиец. Най-добрите убийци не се открояваха.
Все пак, телосложението му беше яко, а на лицето му имаше белег — значи беше видял битки. По-добре да се провери. Настойчиво гледаше Ренарин и Адолин и от този ъгъл Каладин не виждаше дали очите му са светли или тъмни.
Когато приближи, нарочно изскърца в пясъка. Мъжът се обърна рязко и Каладин несъзнателно изравни копието си. Вече виждаше очите му — кафяви — но не можеше да определи възрастта му. Очите изглеждаха някак стари, ала кожата на мъжа не беше чак толкова набръчкана. Можеше да е на тридесет и пет. Или на седемдесет.
Твърде млад, рече си Каладин без причина.
Свали копието.
— Прощавай. Малко съм нервен. Нов съм на тази служба, от няколко седмици.
Стараеше се да звучи обезоръжаващо.
Не подейства. Мъжът го огледа от глава до пети. Излъчваше сдържаната заплаха на воин, който се пита дали да удари или не. Най-сетне се извърна от Каладин, отпусна се и продължи да гледа Адолин и Ренарин.
— Кой си ти? — попита Каладин и пристъпи към него. — Както ти казах, нов съм. Гледам да науча имената на всички.
— Ти си мостовият. Онзи, който спаси Върховния принц.
— Аз съм.
— Няма нужда да ми додяваш. Няма да нараня проклетия ти принц. — Имаше нисък, дрезгав глас. Стържещ. И особен акцент.