Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
В задната страна на постройката, срещу портата, се помещаваха жилищата на ардентите. Каладин никога не беше виждал да се суетят толкова много бръснати глави и облечени в роби тела. У дома, в Огнекамък, градоначалникът държеше само неколцина сбръчкани стари арденти, учители на сина му. Те от време на време слизаха в града да горят молитви и да издигат Призванията на тъмнооките.
Ардентите тук не изглеждаха като тях. Имаха телосложението на войници и често излизаха да се бият със светлооките, които имаха нужда от партньор. Някои имаха тъмни очи, ала ползваха мечове — за тях разделението на светлооки и тъмнооки не важеше. Те бяха просто арденти.
И какво да правя, ако един от тях реши да убие младите принцове? Бурите да го отнесат, как мразеше някои страни на работата си. Ако нищо не се случи, не си сигурен дали всичко е било наред или си предотвратил възможна опасност.
Адолин и брат му най-сетне пристигнаха. И двамата бяха в пълна Броня и носеха шлемовете си под мишница. Придружаваше ги Белязания с неколцина членове на старата Синя Гвардия. Последните отдадоха чест на Каладин, когато той се приближи и им даде знак, че са свободни и стражата официално е сменена. Белязания щеше да отиде при Тефт и групата, която охраняваше Далинар и Навани.
— Районът е подсигурен, доколкото можах да се уверя, без да прекъсвам тренировките, Сиятелни господарю — рече Каладин, пристъпвайки към Адолин. — Аз и хората ми ще внимаваме, докато тренирате, но не се колебайте да дадете сигнал за тревога, ако нещо Ви се стори не на място.
Адолин изсумтя, огледа се наоколо и почти не обърна внимание на Каладин. Беше висок, черната му алетска коса беше примесена с малко златисто русо. Косата на баща му не беше такава. Навярно майката на Адолин бе от Рира?
Каладин се обърна и тръгна към северната част на арената, за да има различна точка за наблюдение от тази на Моаш, когато Адолин се провикна:
— Мостови, решил си да почнеш да се обръщаш правилно към хората, така ли? Не наричаше ли баща ми „сър“?
— Той е мой командващ — отвърна Каладин. Простият отговор му се стори най-уместен.
— А аз — не? — свъси се Адолин.
— Не.
— И ако ти заповядам нещо?
— Ще се подчиня на всяко разумно искане, Сиятелни господарю. Но ако искате някой да Ви донесе чай между схватките, ще се наложи да повикате друг. Тук би трябвало да има достатъчно хора, които са готови да Ви целуват краката.
Адолин пристъпи към него. Макар наситено синята Броня да добавяше само няколко пръста към височината му, заради нея сякаш се издигаше като кула. Навярно онова за целуването на краката беше прекалено.
Адолин представляваше нещо. Привилегированото положение на светлооките. Не беше като Амарам или Садеас, които извикваха омраза у Каладин. Хора като Адолин само го дразнеха, напомняха му, че в този свят някои пиеха вино и носеха хубави премени, а други биваха заробвани едва ли не само по прищявка.
— Дължа ти живота си — изръмжа Адолин, като че изговарянето на тези думи му причиняваше болка. — Това е единствената причина, поради която не съм те изхвърлил през някой прозорец. — Чукна Каладин по гърдите с облечения си в ръкавица показалец. — Но няма да те търпя толкова, колкото те търпи баща ми, мостови. Нещо у теб не е както трябва, нещо, което не мога да напипам. Наблюдавам те. Знай си мястото.
Чудесно.
— Ще Ви опазя жив, Сиятелни господарю — отговори Каладин и отблъсна пръста му. — Това е моето място.
— И сам мога да се опазя — рече Адолин и пристъпи върху пясъка. Бронята му потракваше. — Работата ти е да наглеждаш брат ми.
Каладин беше повече от щастлив да го остави да си иде.
— Разглезен хлапак — промърмори той. Предполагаше, че Адолин е само няколко години по-възрастен от него. Едва наскоро си бе дал сметка, че е навършил двадесет години като мостови и не е забелязал. Адолин беше малко над двадесетте. Но да си дете нямаше нищо общо с възрастта.
Ренарин стоеше неловко до портите. Носеше старата Броня на баща си и новоспечеления Меч. За вчерашния бърз дуел на Адолин се приказваше из лагерите. На Ренарин му трябваха пет дни да се обвърже напълно с Меча си и да може да го освобождава.
Бронята на момъка беше в тъмен стоманен цвят; не беше боядисана. Далинар предпочиташе така. С предаването на Бронята той загатваше за убеждението си, че трябва да спечели следващите победи като политик. Похвална стъпка; не може винаги хората да те следват, защото се боят, че ще ги биеш или пък защото си най-добрият воин сред тях. За да бъдеш истински водач е нужно повече, много повече.