Сияйни слова

— Знаеш ли — рече Моаш, застанал до Каладин, — винаги съм си мислил, че това място ще е…

— По-голямо? — предложи Дрей с тежкия си акцент.

— По-хубаво — отговори Моаш и огледа тренировъчната площадка. — Прилича на мястото, където се упражняват тъмнооките войници.

Площадката беше запазена за светлооките на Далинар. Откритото пространство в центъра беше настлано с дебел слой пясък. Обикаляше го дъсчена пътека, която заемаше мястото между пясъка и сградата. Самата сграда беше тясна, с дълбочина само една стая, и ограждаше площадката — само отпред имаше стена с арка за вход. Стрехите на покрива ѝ хвърляха сянка върху дървената пасарелка. В сянката светлооки офицери разговаряха или гледаха онези, които се упражняваха под слънчевата светлина. Насам-натам сновяха арденти и разнасяха оръжия и питиета.

Разположението беше като на всички тренировъчни площадки. Каладин се беше обучавал на няколко подобни места. Най-вече в началото, в армията на Амарам.

Каладин вирна брадичка и положи пръсти на арката. Бяха минали седем дни от идването на Амарам в лагерите. Седем дни да се справи с това, че Далинар и Амарам са приятели.

Реши, че ще бъде щастлив заради идването на Амарам, Бурята да го отнесе. Все пак, присъствието му тук означаваше, че най-сетне ще намери сгода да забие копието си в него.

Не, не копие, рече си той на влизане. Нож. Искам да съм лице в лице с него, за да виждам ужаса му, когато умира. Искам да усетя как ножът го пронизва.

Каладин махна на хората си и мина под арката. Насили се да се съсредоточи върху мястото, а не върху Амарам. Арката беше построена от хубав камък, изкопан недалеч, структурата беше укрепена откъм изток, както беше обичайно. От тънкия седимент крем личеше, че стената е издигната неотдавна. Поредният знак, че Далинар почваше да разглежда лагерите като нещо трайно — разтуряше простите временни постройки и ги заменяше с нови и яки сгради.

— Не знам какво си очаквал — каза Дрей на Моаш, когато огледа наоколо. — Как би направил една площадка за светлооки различна? Ще насипеш диамантен прах вместо пясък ли?

— Ох — обади се Каладин.

— Не знам — отговори Моаш. — Просто те го изкарват голяма работа. Без тъмнооки на „специалната“ тренировъчна площадка. Не виждам какво ѝ е толкова специалното.

— Понеже не разсъждаваш като светлоок — обясни Каладин. — Специална е по една много проста причина.

— И коя е тя?

— Ние не сме тук — отговори Каладин и ги поведе навътре. — Поне не обичайно.

Беше взел Дрей, Моаш и още петима — от Мост Четири и оцелели от старата Синя гвардия. Далинар беше придал гвардейците към Каладин и за каладинова изненада и удоволствие, те го приеха за водач без оплакване. Той беше впечатлен от всички тях, до един. Старата гвардия заслужаваше славата си.

Неколцина гвардейци, тъмнооки, започнаха да се хранят с Мост Четири. Помолиха и за нашивки на моста и Каладин им взе, но им нареди да носят на едното рамо нашивките на Синята гвардия като белег за гордост.

С копие в ръка, Каладин насочи отряда си към групата арденти, които се бяха завтекли към тях. Ардентите носеха ворински религиозни одежди — свободни панталони и туники, привързани на кръста с просто въже. Бедняшко облекло. Ардентите бяха роби и в същото време не бяха. Каладин никога не се бе замислял за тях. Майка му навярно би се оплакала колко малко се грижи той за съблюдаването на религията. Каладин пък го разбираше така — щом Всемогъщият не проявяваше особена загриженост за него, защо той да се главоболи за Всемогъщия?

— Това е тренировъчната площадка за светлооки — строго рече водещият ардент. Беше тънка и висока жена, макар че не подобаваше човек да възприема ардентите като мъже или жени. Главата на жената беше обръсната, като на всички арденти. Спътниците ѝ имаха квадратни бради, без мустаци.

— Капитан Каладин, Мост Четири — представи се Каладин, докато оглеждаше площадката, и положи копието на рамо. Много лесно щеше да е някоя злополука да стане тук по време на учебен двубой. Трябваше да внимава за това. — Тук сме да охраняваме момчетата Колин, докато тренират днес.