Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Душата му е по-черна от всяка друга.
Моаш го улови за ръката.
— Някак ще успеем да се доберем до тях. Садеас. Амарам. Онези, които ни причиниха това, нали?
Около Моаш възвряха духчета на гнева, прилични на кървави езерца върху пясъка.
Каладин го погледна в очите и кимна.
— Това ме устройва — рече Моаш, взе копието на рамо и отърча към позицията, която Каладин му определи. Духчетата изчезнаха.
— Още един, който трябва да се научи по-често да се усмихва — прошепна Сил. Каладин не я беше забелязал да се носи наоколо. Тя седна на рамото му.
Каладин тръгна да обикаля площадката, като си отбелязваше всеки вход. Навярно беше прекалено предпазлив. Просто обичаше да си върши работата добре, а сякаш бе минал цял живот без да има друга работа, освен да спасява Мост Четири.
Ала понякога му се струваше, че е невъзможно да върши работата си добре. През последната седмица някой отново се беше промъкнал в покоите на Далинар и бе надраскал числа на стената. Отброяваха дата след малко повече от месец.
Не личеше Върховният принц да се е разтревожил. Той настоя да не се говори за случая. Бурите да го отнесат… да не би сам да пишеше по време на пристъпите си? Или някакво духче? Каладин беше сигурен, че този път никой не би могъл да се промъкне край него.
— Искаш ли да поговорим за онова, което те тревожи? — попита Сил.
— Притеснявам се какво става с Далинар по време на буря. Числата… Нещо не е наред. Още ли виждаш онези духчета?
— Червените светкавици ли? Така мисля. Трудно се забелязват. Ти не си ли ги виждал?
Каладин поклати глава, взе си копието и тръгна по пътеката около арената. Надзърна в някакъв склад. Покрай стената бяха наредени дървени учебни мечове, някои с размера на Острие, и тренировъчни кожени гащи.
— И това ли е всичко, което те тревожи? — попита Сил.
— Какво друго?
— Амарам и Далинар.
— Не е кой знае какво. Далинар Колин е приятел с един от най-злите убийци, които съм срещал през живота си. Е, и? Далинар е светлоок. Сигурно е приятел с мнозина убийци.
— Каладин…
— Амарам е по-лош от Садеас, знаеш — продължи Каладин, докато обикаляше склада и търсеше входове. — Всеки знае, че Садеас е плъх. Той е прям. „Ти си мостови“, казва, „и аз ще те използвам, докато умреш.“ Амарам обаче… Обеща да е нещо повече, Сиятелен господар като от преданията. Каза ми, че ще пази Тиен. Преструваше се, че има чест. Това е по-лошо от всяка низост, на която е способен Садеас.
— Далинар не е като Амарам — възрази Сил. — Знаеш, че не е.
— Хората говорят за него същото, каквото говореха за Амарам. Каквото продължават да говорят за Амарам. — Каладин отново излезе на слънце и продължи да обикаля. Вървеше край дуелиращи се светлооки, които ритаха пясъка, пъшкаха, сумтяха и тракаха с дървените мечове.
За всяка двойка дуелисти се грижеха десетина тъмнооки, които им подаваха кърпи и манерки, а някои имаха и по един-двама парши, та да им носят столове за почивките. Отче на Бурята. Дори и в нещо толкова ежедневно светлооките имаха нужда от обгрижване.
Сил се стрелна във въздуха пред Каладин и се спусна като буря. Буквално като буря. Спря точно пред него. Под крачетата ѝ вреше облак и проблясваха мълнии.
— Можеш ли искрено да твърдиш, че според теб Далинар Колин само се преструва на човек с чест? — настоя тя.
— Аз…
— Недей ме лъга, Каладин — каза тя и пристъпи напред, сочейки го с пръст. Макар и мъничка, в този миг тя изглеждаше огромна като буря. — Никакви лъжи. Никога.
Каладин пое дълбоко дъх.
— Не — рече той най-сетне. — Не. Далинар даде своя Меч за нас. Той е добър човек. Приемам това. Амарам го залъгва. Той залъга и мен, затова, струва ми се, не мога да виня Колин много.
Сил кимна отсечено и облакът се разсея.
— Трябва да говориш с него за Амарам — рече тя, летейки край главата на Каладин, който продължаваше с огледа на постройката. Пристъпваше ситно и би трябвало да изостане от него, а не изоставаше.
— И какво да му кажа? Да ида при него и да обвиня един светлоок от трети дан, че е погубил собствените си войски? Че е откраднал моя Меч? Ще прозвучи или глупаво, или налудничаво.
— Но…
— Той няма да ме чуе, Сил. Далинар Колин може и да е добър човек, но няма да ме остави да говоря лошо за един могъщ светлоок. Така стоят нещата в този свят. И това е истина.
Продължи с огледа. Искаше да знае какво има в стаите, откъдето хората можеха да наблюдават тренировките. Някои стаи бяха складове, други — бани или стаи за почивка. Няколко бяха заключени — вътре светлооките се възстановяваха след упражненията за деня. Светлооките обичаха баните.