Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Люк пусна ръката на Лани и се приближи сам до полицейската кола.
— Защо да не можем да тръгнем? Не сме направили нищо нередно. Показахме ви документите си. Нямате причина да ни задържате. Това започва да прилича на полицейски произвол.
Двамата настръхнаха, никак не им хареса думата „произвол“.
— Вижте — продължи Люк и разтвори ръце, за да покаже, че са празни. — Просто отиваме на вечеря. Изглеждаме ли ви като хора, които са тръгнали да бягат? Багажът ни е в стаята. Платили сме за цялата нощ. Ако имате други въпроси, когато проверките ни завършат, можете да ни намерите след вечеря. Но ако няма да ни арестувате, ми се струва, че не можете да ни задържате тук.
Люк говореше спокойно и разумно с разтворени ръце, като човек, който се опитва да убеди крадци да не го обират.
Лани се качи на предната седалка на големия джип и изгледа малко враждебно полицаите. Той я последва в колата, запали двигателя и излезе плавно от паркинга, като погледна за последен път в огледалото, за да се увери, че патрулката няма да ги последва.
Чак когато излязоха на шосето, Лани измъкна лаптопа изпод якето си и го сложи в скута си.
— Не можех да го оставя. В него има прекалено много информация, която ме свързва с Джонатан и която могат да използват срещу мен — обясни тя, сякаш се чувстваше виновна, че е рискувала да го вземе. След секунда измъкна и пакетчето трева от джоба си като магьосник, който вади заек от вълшебна шапка. Пулсът на Люк се качи в гърлото му.
— И тревата ли?
— Реших, че когато им стане ясно, че няма да се върнем, със сигурност ще претърсят стаята… А това щеше да им даде основание да ни арестуват…
Върна пакетчето в джоба си и въздъхна тревожно.
— Мислиш ли, че сме в безопасност?
Той погледна отново в огледалото за обратно виждане.
— Не знам… Вече имат номера на колата. Ако си спомнят имената ни, моето име…
Щеше да се наложи да зарежат джипа и тази мисъл накара Люк да се почувства ужасно, че бе взел назаем колата на Питър. Но сега не биваше да се тормози за това.
— Ще му мисля после. Разкажи ми още от твоята история.
Част 3
32.
Шосето към град Квебек имаше по две ленти в двете посоки и беше тъмно като изоставена самолетна писта. Голите дървета и пустият пейзаж напомняха на Люк за Маркет, малкото градче и самотния северен край на Мичиган, в което се бе заселила бившата му жена.
Беше ходил там веднъж, за да види момичетата, веднага след като Триша се премести при първото си гадже. Сега двете им деца живееха в къщата на приятеля й в стопанство за череши, а неговите син и дъщеря отсядаха при тях за по две вечери в седмицата.
По време на онова посещение Триша не му се стори по-щастлива с новия си мъж, отколкото беше с него, или може би просто се притесняваше, че бившият й съпруг я вижда в тази порутена къща с дванайсетгодишно камаро отпред. Не че домът на Люк в Сейнт Андрю беше много по-добър.
Момичетата — Уинона и Джолийн бяха тъжни, но това се очакваше; току-що се бяха преместили в град, в който не познаваха никого. На Люк му се късаше сърцето, докато седеше с тях в пицарията, където ги заведе на обяд. Те мълчаха през цялото време. Бяха прекалено малки, за да знаят кого да обвинят и на кого да се сърдят. Нацупиха се, когато се опита да ги изведе на разходка, а никак не му се искаше да ги върне при майка им и да се сбогува, докато още са наранени и сърдити. Освен това знаеше, че нищо не може да направи. Това, което преживяваха, не можеше да отмине за един уикенд.
Когато си взимаше довиждане с всички на циментовите стъпала пред пътната врата на Триша, нещата изглеждаха малко по-добре и за него и за момичетата. Паниката на децата беше отминала, бяха намерили твърда почва под краката си. Разплакаха се, когато ги прегърна, и му махаха, докато потегляше с колата си под наем, а той едва събра сили да тръгне.
— Имам две дъщери — каза Люк, обзет от желание да сподели нещо от живота си с Лани.
Тя го погледна косо.
— Те ли бяха на снимката в къщата ти? На колко са години?
— На пет и на шест.
Усети лек прилив на гордост, само това му бе останало от бащинството.
— Живеят с майка си. И с мъжа, за когото тя смята да се омъжи.
Сега вече някой друг се грижеше за дъщерите му.
Тя се обърна към него.
— Колко време беше женен?