Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
За да го разсее, тя започна разговор за дрехите му; и той благоволи тогава да каже: да, наистина, тези ризи, които тя му предлагала, щели да бъдат добре дошли, защото другите ги бил износил вече, а освен това, понеже били купени готови, не му били кой знае колко удобни. След като се разприказва и подобри настроението си, той й обърна внимание върху палтото си, което висеше зад вратата, отбелязвайки, че Бащата на Маршалси ще даде лош пример на своите питомци — и без туй склонни към раздърпаност, ако се разхожда пред тях с продънени лакти. Той дори се пошегува с токовете на обувките си; но отново стана сериозен по въпроса за връзката си и й обеща, когато тя има пари и му купи нова, той да я носи.
Докато той допушваше кротко пурата, тя приготви леглото му за сън и подреди малката стая за нощната му почивка. А когато се почувствува уморен, пред вид на късния час и на преживените вълнения, той стана от стола, за да я благослови и да й пожелае лека нощ. През цялото това време бащата ни за миг не се бе замислил за нейните дрехи, за нейните обуща, за това, че тя не може да не се нуждае от нещо. Никой на света освен нея не би могъл да бъде тъй скромен в нуждите си.
Той я целуна няколко пъти с думите: „Бог да те благослови, мила моя! Лека нощ, обич моя!“
Но нейното нежно сърце бе тъй дълбоко наранено от състоянието, в което го беше видяла, че тя не смееше да го остави сам, да не би отново да се натъжи и да изпадне в отчаяние.
— Татко, миличък, аз не съм уморена; позволи ми да се върна след малко, като си легнеш, и да постоя край теб.
Той я попита покровителствено да не би да се чувствува самотна.
— Да, татко.
— Е, тогава ела непременно, любов моя.
— Аз ще стоя съвсем тихичко, татко.
— Не мисли за мен, мила моя — отвърна той, давайки й любезното си съгласие без колебание. — Върни се непременно.
Той вече задремваше, когато тя се върна и стъкна угасващия огън колкото можеше по-тихо, за да не го събуди. Но той я чу и попита кой е.
— Еми, татко.
— Еми, дете мое, ела тук. Искам да ти кажа нещо.
Той се привдигна на ниското си легло, тя коленичи, за да приближи лице до неговото, а той сложи ръка между сключените й длани. О! И бащата в личния си живот, и Бащата на Маршалси бяха сега еднакво силни у него.
— Любов моя, тук ти преживя тежък живот. Без приятели, без развлечения, с много грижи, нали така?
— Не се замисляй над това, миличък. Самата аз не го мисля.
— Ти знаеш положението ми, Еми. Аз не успях да направя много за тебе; но всичко, което можах да направя, направих го.
— Да, мили татко — отвърна тя и го целуна. — Зная, зная.
— Тук съм вече двадесет и трета година — каза той и нещо спря дъха му, но то не беше хлип, а по-скоро неспотаен звук на възхищение от себе си, мигновен изблик на едно благородно съзнание. — Това, което можах да направя за децата си, направих го. Еми, любов моя, ти си най-обичаната от тримата; ти не си ми излизала от ума — и каквото съм могъл да направя за тебе, мое мило дете, направил съм го доброволно и безропотно.
Единствено мъдростта, която държи ключа към всяко сърце и всички загадки, би могла да знае със сигурност до каква степен човекът, и по-специално един човек, унизен дълбоко като този тук, е в състояние да се самоизмамва. Но за този случай бе достатъчно това, че той лежеше с мокри клепки, спокоен, лежеше величествено, след като бе стоварил унизителния си живот като някаква дан върху преданото си дете, върху което бедите бяха падали и без туй тежко и чиято любов единствено го беше опазила поне в състоянието, в което беше сега.
Това дете не изпитваше никакви съмнения, не си задаваше никакви въпроси, защото в смущението си го виждаше с ореол около главата. Бедничкият, добричкият, най-верният, най-милият, най-скъпият — това бяха единствените слова, с които тя се обръщаше към него и с които го приспа сега.
Цялата тази нощ прекара край него. Като че ли го бе онеправдала и единствено с нежността си би могла донякъде да му се отплати, тя остана да бди над съня му, а понякога го целуваше със затаен дъх и шепнешком го назоваваше с мили имена. Понякога се дръпваше настрани, за да не пречи на слабата светлина от огнището, и наблюдавайки осветеното му спящо, лице, питаше се дали сега изглежда поне малко така, както е изглеждал, когато е бил богат и щастлив; защото той я беше трогнал, като си бе представил, че можел да изглежда пак такъв в оня ужасен миг. При мисълта за този миг тя отново коленичи край леглото му и се помоли: „О, запази живота му! Запази го за мен! О, не изоставяй моя мил, изстрадал, нещастен, дълбоко променен, мил, мил баща!“