Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Еми — продължи той с притихнал глас, като се затресе целият и я загледа диво, сякаш полудяваше. — Казвам ти, че ако ти ме познаваше такъв, какъвто ме познаваше майка ти, не би повярвала, че съм същото същество, което ти си виждала само зад затворническата решетка. Аз бях млад, бях образован, бях хубав, бях независим — повярвай ми, такъв бях, дете мое! — а хората ме търсеха и ми завиждаха. Завиждаха ми!
— Мили татко! — Тя се опита да свали треперещата ръка, която той размахваше във въздуха, но той не позволи и отблъсна нейната ръка.
— Ах, ако имах поне едно портретче от онези времена, макар и лошо нарисувано, ти щеше да се гордееш с него. Но аз нямам. А сега нека аз ти служа за предупреждение! Нека никой — извика той, оглеждайки се измъчено, — нека никой не пропуска да запази поне това от времето на своето богатство и достойнство. Нека децата му да имат поне този спомен от някогашния му образ. И ако моето лице, когато умра, отново възвърне някогашния си образ — казват, че стават такива неща, но аз не знам, — едва тогава децата ми ще ме видят такъв, какъвто бях.
— Татко, татко!
— О, презирай ме, презирай ме! Отвърни поглед от мен, не ме слушай, спри ме, срамувай се заради мен, плачи заради мен — дори и ти, Еми! Стори го, стори го! Аз сам съм си крив! Сега закоравях и паднах твърде ниско, за да страдам за дълго дори от това.
— Мили татко, обични татко, скъпи мой! — Тя го притисна в обятията си и успя да го накара да седне отново на стола, хвана вдигнатата му ръка и се опита да я преметне около шията си.
— Нека стои там, татко. Погледни ме, татко, целуни ме, татко! Помисли си за мен, татко, поне за миг!
Но той все още се вълнуваше необуздано, макар че постепенно вълнението му започваше да стихва и да преминава в жалък хленч.
— И все пак тук ме уважават. Успях донякъде да устоя. Не им се дадох да ме смачкат под нозете си. Иди и питай кой е най-важната личност тук. Ще ти кажат, че това е баща ти. Иди и питай с кого не са посмели да се подиграят и кого са уважавали винаги. Ще ти кажат, че е баща ти. Иди и питай чие погребение тук (а то ще стане тук, знам, че не може да е никъде другаде) ще предизвика най-много разговори и може би най-силна скръб от всяко друго, излязло през входния портал. Ще ти кажат — на баща ти. Е, какво тогава? Еми! Еми! Нима баща ти е съвсем презрян? Нима не ще запомниш от него нищо друго освен упадъка му и неговата разруха? Нима не ще изпитваш мъка, когато си отиде бедният изгнаник, когато си умре?
Той избухна в сантиментален самоокайващ се плач и най-сетне я остави да го прегърне, да се погрижи за него, опря побелялата си глава о бузата й и заоплаква собственото си нещастие. Но скоро промени темата на своите жалби, прегърна я и той на свой ред и викна: „О, Еми, осиротяло мое, погубено дете! О, неизброими са дните, които ти отдаде в грижи по мене!“
После отново се сети за себе си и безпомощно и обясни колко по-силно щяла да го обича, ако го познавала, какъвто бил на младини, и как той щял да я омъжи за благородник, който щял да се гордее с неговата дъщеря, и как (тук той отново се разплака), как тя щяла отначало да язди на своя кон до баща си и как тълпата (с което имаше пред вид ония хора, които му бяха подарили дванадесетте шилинга, подрънкващи в джеба му) почтително щяла да се отдръпва от прашния път.
И така ту с хвалби, ту в отчаяние, но и в двата случая все същият затворник, посивял от затворническия задух, с душа, погубена от тъмничната разруха, той разкри окаяното си положение пред своето любещо дете. Никой друг не го бе виждал в най-тъмните глъбини на неговото унижение. А колежаните, които се надсмиваха в стаите си над последното му изказване в портиерната, дори не подозираха каква тъжна картина се намираше в мрачната галерия на Маршалси в тази неделна вечер.
Имало едно време, в античността, една дъщеря, която се грижела за баща си в неговата тъмница така, както майка й се грижила за нея. Малката Дорит, макар и от негероичното съвремие и англичанка по рождение, бе сторила много повече, успокоявайки похабеното бащино сърце върху своята невинна гръд и оросявайки го с буйния извор на любов и преданост, който не беше пресъхнал, нито намалял през всичките му тежки години.
Тя го успокои; помоли го за прошка, ако е била, или му се е сторила непослушна; каза му — небето видя колко беше искрена! — че не би могла да го уважава повече дори ако той бе галено дете на съдбата и ако целият свят го почиташе. Когато очите му пресъхнаха и той престана да хлипа сълзливо, когато срамът му се стопи и той възвърна обичайното си държане, тя отново стопли остатъците от вечерята му и седнала до него, с умиление го наблюдаваше как яде и пие. Защото сега той седеше в черното си кепе и стария сив халат, възвърнал величието си; готов да се обърне церемониално към всеки колежанин, който би надзърнал да потърси съвета му, подобно на великия достоен лорд Честърфийлд или церемониалмайстора на Маршалси.