Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Масата беше приготвена за вечеря и старият му сив халат бе метнат върху облегалото на стола край камината. Дъщеря му скри малкия си молитвеник в джеба — тя се молеше за божията милост към всички затворници и пленници! — и стана да го посрещне.
— Значи, чичо се прибра, така ли? — запита тя, докато му помагаше да си смени палтото и му подаваше черната кадифена шапчица. Да, чичо ти си отиде. А баща й приятно ли се е разходил? Е, не кой знае колко, Еми; не особено. Не! А да не би да се чувствува зле?
Докато тя стоеше зад него, надвесена с любов над стола му, той погледна със сведени очи към огъня. Обзе го чувство на неловкост, дори истински срам; а когато заговори, думите му бяха несвързани и объркани:
— Нещо, аз — хм! — аз не зная какво му е станало на Чивъри. Той не беше — хм! — не беше любезен и внимателен, както обикновено. То е — хм! — то е дребна работа, но ме разстройва, обич моя. Просто не мога да забравя! — Той въртеше ръцете си насам и нататък и ги оглеждаше отблизо. — Не мога да забравя, че — хм! — че в живот като този, който водя, аз за жалост съм зависим от тези хора през всеки час на деня.
Ръката й беше на рамото му, но тя не погледна лицето му, докато той говореше. Извърнала глава, тя гледаше встрани.
— Аз — хм! — не разбирам, Еми, какво може да е засегнало Чивъри. Обикновено той е толкова — толкова внимателен и почтителен. А тази вечер беше почти — почти груб с мен. И то пред другите! О, господи боже мой! Ако загубя подкрепата и признанието на Чивъри и неговите колеги, направо ще загина от глад тук. — Докато говореше, бащата отваряше и затваряше ръце като раковини; през цялото време той толкова дълбоко чувствуваше своя срам, че сякаш се смразяваше, осъзнавайки значението на изречените от самия него думи.
— Аз — хм! — просто не мога да разбера каква е причината. Едно време тук имаше един Джаксън, един ключар на име Джаксън (не вярвам да го помниш, мила, ти беше много малка), и — хм! — той имаше брат и този — млад брат ухажваше — не, не бих казал, че се осмеляваше да ухажва, но — обожаваше, почтително обожаваше — дъще… не, не дъщерята, а сестрата — на едни от нашите; един много виден колежанин; да, много виден. Той се казваше капитан Мартин; и той се посъветва с мене дали би трябвало дъщеря му — сестра му — да рискува да обиди брата, на ключаря, като — ха! — като направо отхвърли предложението на другия брат. Капитан Мартин беше джентълмен и почтен човек и аз го накарах първо той да ми каже собственото си — собственото си мнение. Капитан Мартин (високо уважаван в армията) тогава без колебание каза, че, според него, неговата — хм! — сестра трябвало да се престори, че не разбира съвсем ясно намеренията на младия човек и че би трябвало да го поощрява — съмнявам се дали „поощрява“ беше думата, употребена от капитан Мартин; всъщност той ми каза да го „понася“ — заради баща си, — искам да кажа, заради доброто на брата си. Просто не разбирам защо разказвам тази история. Сигурно защото съм се мъчел някак си да си обясня поведението на Чивъри; а що се отнася до връзката между двете, аз просто не виждам…
Гласът му заглъхна, като че ли тя не беше в състояние да понася болката да го слуша, а нейната ръка бавно се плъзна към устните му. За известно време настъпи мъртво мълчание и покой; той замръзна, свит на стола си, а тя остана с ръка около шията му и с глава, обронена на неговото рамо.
Вечерята му къкреше в тенджерката на огъня и когато Еми се раздвижи, то беше, за да му я сложи на масата. Той зае обичайното си място, тя зае своето и той започна да се храни. Все още не бяха се погледнали. Но малко по малко той започна; оставяйки шумно ножа и вилицата си, поемайки рязко предметите, захапвайки хляба, сякаш го е оскърбил, а и с други прояви той се мъчеше да покаже, че е раздразнен. Най-после отблъсна чинията от себе си и заговори високо. С най-странна непоследователност.
— Не е ли все едно дали се храня, или гладувам? Не е ли все едно дали живот, прокълнат като моя, ще свърши днес, другата седмица или догодина? Не съм ли безполезен за всички? Жалък затворник, прехранващ се от подаяния и вкисната храна; жалък, опозорен нещастник!
— Татко, татко! — Когато той се надигна, тя коленичи и простря ръце към него.