Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Посетителите на „Колежа“ се стопяваха с настъпващите сенки на нощта, но дворът все още беше пълен, защото почти всички „колежани“ бяха навън и изпращаха гостите си до портиерната. Докато братята кръстосваха по двора, Уилям, затворникът, се оглеждаше, за да приеме някой поздрав, отвръщаше им, като повдигаше учтиво шапка, и загрижено предпазваше Фредрик, свободния, да не се сблъска с някоя група или да не го изблъскат към стената. „Колежаните“ като цяло не бяха кой знае колко впечатлителни хора, но дори и те, всеки според способностите си да се учудва, намираха двамата братя за удивителна картина.
— Тази вечер не ми харесваш много, Фредрик — каза Бащата на Маршалси. — Да не би да се е случило нещо?
— Нещо ли? — Той го загледа за миг, а после отново отпусна глава и сведе поглед. — Не, Уилям, не. Нищо не се е случило.
— Да можеше човек да те накара да се поизмиеш малко, Фредрик…
— Да, да! — бързо отвърна старецът. — Е, да, ама не мога. Не мога. Не приказвай така. С това е свършено.
Бащата на Маршалси погледна към един минаващ „колежанин“, с когото беше в приятелски отношения, като че ли искаше да му каже: „Оглупяло е старчето; но нали ми е брат, сър, брат ми е, а гласът на природата е могъщ!“ — и дръпна брат си за изтънелия ръкав да го предпази от ръчката на помпата. И нищо не би липсвало, за да се завърши образът му на съвършен настойник на своя брат, философ и приятел, ако само бе успял да спаси брата си от пълна разруха, вместо сам да я стоварва върху главата му.
— Знаеш ли, Уилям — каза обектът на неговите мили грижи, — май че съм уморен и ще отида да си легна.
— Мой мили Фредрик — отвърна другият, — не искам да те задържам; не потискай желанията си заради мене.
— Късното лягане, жегата и възрастта, изглежда, ме уморяват — обясни Фредрик.
— Мой мили Фредрик — отвърна Бащата на Маршалси, — а ти смяташ ли, че се грижиш достатъчно за себе си? Смяташ ли, че навиците ти са така точни и методични, както, да речем — моите? Без да споменавам оная дребна странност, която назовах преди малко, на мен ми се струва, че ти не се разхождаш достатъчно на чист въздух, Фредрик. Ето го тука двора, винаги на твое разположение. Защо не го използуваш по-редовно?
— Ха! — въздъхна другият. — Да, да, да, да.
— Но каква полза да ми казваш това да, да, мой мили Фредрик? — настоя Бащата на Маршалси в своята кротка мъдрост. — Каква полза, като правиш обратното? Виж моя случай, Фредрик. Аз съм достоен за пример. Нуждата и времето ме научиха как да постъпвам. В определени часове на деня ще ме видиш на двора, в стаята ми, край портиерната, да чета вестник, да приемам гости, да ям и да пия. В продължение на дълги години аз успях да внуша на Еми, че трябва да получавам храната си (например) точно навреме. Еми, в известен смисъл, просто израсна с чувството за значимостта на тези задължения и ето, виждаш какво добро момиче стана.
Братът само въздъхна отново, докато креташе замаяно:
— Ха! Да, да, да, да.
— Драги ми приятелю — каза Бащата на Маршалси, като сложи ръка на рамото му и леко го раздруса — леко, защото беше слаб, бедната мила душица, — ти и преди каза пак същото, но то не ми говори нищо, Фредрик, дори и да означава много. Иска ми се да те разтърся здравата, Фредрик, ти имаш нужда от разтърсване.
— Да, Уилям, да. Без съмнение — отговори другият, вдигайки угаснал взор към лицето му. — Но аз не съм като тебе.
А Бащата на Маршалси отговори, като сви самокритично рамене:
— О! Но и ти можеш да станеш като мен, мой мили Фредрик, и ти можеш, стига да искаш! — И с великодушието на своята мощ престана да измъчва пропадналия си брат.
По ъглите някои се разделяха, нещо обичайно за неделните вечери; а тук-там в тъмнината бедна жена, съпруга или майка, плачеше заедно с някой нов „колежанин“. Беше време, когато сам Бащата бе плакал в сенките на този двор, когато и неговата бедна съпруга беше плакала. Но то бе преди много години; а сега той беше като пасажер на кораб на дълго плаване, надмогнал морската си болест и нервиран от заболяването на новите пасажери, качили се на близките пристанища. Той беше склонен да се възмути и да изрази схващането си, че хора, които не могат да сдържат плача си, нямат място тук. И с поведение, ако не с думи, той всякога показваше раздразнението си от подобни нарушения на общата хармония; а другите го разбираха тъй ясно, щото нарушителите обикновено се оттегляха, щом го зърнеха наоколо.