Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— И аз това желая, но какво ще прави дядо сам. Пансионът в педагогическото е задължителен…

— Нищо! Нищо! — прекъсна я госпожата. — Дядото ще се оправи. Тъй е винаги! Птичките отлитат от гнездата. И помнете, че на никакви мръсници няма да ви оставя!

— Какви мръсници?! За какво говорите?! — тоя път гъста вълна плисна лицето на Зоя. Очевидно това подхвърляне й бе неприятно, особено защото и аз го чух.

— Имайте предвид какво ви казвам — с хладна омраза рече Филокали. — На мръсниците им знам и кътните зъби. Но тоя път — не! Можете да разчитате!

— Благодаря, госпожо! — доста неучтиво скочи Зоя. — Но предпочитам сама да си редя живота!

— Фукла! — процеди след нея жената.

Поколебах се дали да оправдая някак Зоя, но Клио Филокали свойски се обърна към мен:

— Димитраки ли ти беше името?

— Щастлив съм, че сте запомнили какво ви е казал приятелят — закълчих си аз езика като истински джентълмен.

— Не се прави на какъвто не си, Димитраки! — охлади ме тя и странно бе, че изисканата дама изпусна тоя тон на сиромашта от столичното предградие. — Хайде да излезем! Тук всички подслушват.

— Нека! — не се съгласих. — Какво тайно говорим?

Тя спря за миг разширените си зеници в очите ми, прецени, изглежда, каквото й е потребно, стана и тръгна. А аз, дето уж се опънах, поех след нея покорно…

Клио Филокали вече се качваше в колата и само ми посочи седалката до себе си. Подкара нагоре по улицата, после сви към кея и загаси мотора в самия му край, близо до мястото, където Караканьоти ни свали преди толкова време от гемията си. В късния следобеден час ни един човек не се мяркаше насам, на два метра от муцуната на автомобила бе водата, а през предното стъкло се виждаше как оттатък пристанището плацикат вълни.

— Къде е Михалис? — без повече заобикалки рече жената.

През няколкото минути път бяхме мълчали и макар че чаках тоя въпрос, изведнъж настръхнах:

— Вие по-добре трябва да знаете.

— Виж какво има тук — щракна тя закопчалката на чантата си и обърна отвора към мен.

Погледнах и замълчах — отгоре лежеше пачка с бандерол. От големите каймета — педя и нещо дълги.

— Пазаити ли искаш да вземе тия пари? — сподавено попита тя. — За пет минути ще го намеря и след още пет ще науча къде се крие Михалис. Само че не искам да виждам мръсника, а още повече — да ми прави услуга…

— Не го знам къде е — противно ми беше, че се набърках в мътната връзка между двамата. — И пари не искам. Надницата ми стига…

Зачаках какво ще отвърне, но тъй като Клио мълчеше, втренчила поглед в морето, допълних:

— Върнете ме обратно.

Тя обаче не ме чу, впи нокти в чантата, притисна я към стомаха си и цяла се прихлупи върху волана. Ни звук, ни плач, ни тръпка по раменете й. А аз седях като сбъркан около минута и плахо се обадих: