Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Недей! Намери кого да питаш — с досада рече Михалис. — Обаче и друго има. Клио сигурно ще ме търси. Къде е твоята квартира, тя не знае точно. Ще иде в кафенето. Ако те срещне, да не си й казал къде съм. В никакъв случай!
— Няма! Няма! — искрено го уверих аз.
Повъртях се още малко край него, извади той туй-онуй от куфара, настани се и легна да дремне. А аз запраших по единствения свой път — към кафене „Византия“.
Както винаги, Теодорос Ликудис седеше сам на масата си. А мен сякаш дяволче ме дърпа за езика. Минах край него и уж нехайно спрях, питам го:
— Теодорос, ходил ли си скоро при сестра си? Виждал ли си Михалис? Какво прави?
— А? Не чух — сепна се той, като че от дълбок сън го събудих.
Повторих въпросите си високо, все едно на глух говорех.
— Не. Не знам — рече Ликудис и пак опря брадичка в гърдите си.
Как да говориш с такъв човек?! Каквото и да му кажеш, който и да го пита, само два отговора дава: „Не чух“ и „Не знам“. Не можех да го разбера. За препитанието си не работеше, защото Клио Филокали го издържаше. Ама поне някаква занимавка за ръцете и ума да си беше измислил. Няма такова нещо. Даже табла и карти не играеше. Вестник си купи, но и него не чете — подари го някому в кафенето. Седи, обронил глава, мълчи вглъбено, от време на време отпива от изстиналото кафе, но и чашата вдига така, все едно гира е вързана за нея. Сякаш всичките си сили е забравил в ония митични времена, откъдето бе получил външния си образ. Или ако се е сетил да вземе сила, попилял я по дългия път, докато стигне кафенето. Като го видиш — на вид същинския Аполон. Зарадваш се и си речеш: ей, късмет имам с бог да поговоря. Направо от Олимп е слязъл, кой знае каква мъдрост ще изглаголи. Отвориш уста да го питаш — не чул, креснеш му над ухото — не знае…
А може би не беше въпросът в силата. Може би, като си взел човекът телесен лик от древността, нарочно оставил душата си там. И тая душа съзерцава игрите на боговете, лавровите горички, задевките с нимфите и въобще всичко прекрасно в олимпийския свят. И хич не иска да вижда запуснатото кафене, а още по-малко да слуша просташките ни разговори и питаници…
Каквато и ще да беше загадката на Теодорос Ликудис, приказка с него пак не успях да подхвана и седнах да чакам Клио Филокали. Дори Зоя не поканих на разходка, че да си открадна някоя постна целувчица. Шибам табла, а окото ми все във вратата. Умирах от любопитство да видя след разговора с Михалис оная изкусителка с хапчетата. Само че тя не дойде следобеда. Чак след три дни се появи.
XIX
Същата лимузина, с която Михалис доведе Зоя, спря досами вратата. И госпожа Филокали влезе при нас, сякаш сто пъти бе идвала в кафенето. С тъмни очила, шарен тюрбан на главата и проста права дреха. Без много да се озърта, намери брат си и седна до него. Бях се случил доста настрани и наострих уши да хвана какво говорят. Но в началото те въобще не приказваха, даже поздрав или кимване нямаше. На две-три маси клиентите позабавиха играта, почудени, че тая известна госпожа за пръв път ни посещава. Като видяха обаче, че нищо особено не става, продължиха си.
А тя постоя, поръча кафе на Зоица, пък приближи глава до брат си и забъбри нещо бързо и нервно. Бъбри, бъбри, а той не мърда, само като спря сестра му, издъдна кратко с глухия си глас. Дръпна се тя назад, отметна глава и свали очилата. Не знам с какво да ти сравня лицето й, защото такава белота рядко се среща. Особена. Не е сняг, не е мляко, не е варосана стена, да речем, или нещо подобно. Приличаше донякъде на едни кокали, които след години видях в цариградския природонаучен музей. На допотопен гущер, от египетската пустиня ги изровили. Горещият пясък ги пил, пил милион години, просветлил ги, изфинил ги, ама не успял да погълне цвета им докрай, а оставил малко жълто и синьо, равномерно смесени с бялото. От подобна кост сякаш бе направено лицето на Клио Филокали. Ама само материалът от праисторическо чудовище, а инак образът красив и величествен.
Два или три пъти още жената се наведе да приказва на Теодорос, но все едно хвърляше думите си в кладенец, а от тъмния ек, който предизвикваха, аз долових: „Не знам… Не ме занимавай… Остави ме на мира…“ Явно бе, че каквото да молеше и убеждаваше Клио Филокали, не ще успее да разклати невъзмутимото бездействие на брат си.
И тогава тя погледна към мен — отдавна, изглежда, ме беше забелязала.
— Младежо — рече високо и играчите пак спряха цакането, — ще бъдете ли любезен да се преместите при нас?