Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Хари все още чувстваше вкуса на устните ѝ. Само кратка целувка за довиждане; той не би успял да понесе нещо повече.
За няколко минути сякаш се върнаха старите времена — той се чувстваше почти така, сякаш може да направи нещо. За краткото време, докато двамата крачеха из Екзозеума и заедно планираха действията си, се беше почувствал, сякаш с нея отново са отбор. Както бяха били за кратко преди толкова много години.
Преди да се оженят.
„Пази се — беше ѝ казал той, опитвайки се — наистина опитвайки се — да се пошегува. — Ако попаднеш в беда този път, няма да мога да дойда да те измъкна.“
Тя дори не беше направила опит да се усмихне.
„Дръж под око Тан’елкот — бе единственото, което му каза. — Не си позволявай да забравиш кой е той.“
„Той по-добре да не забравя кой съм аз“ — беше отвърнал Хари.
Красиви думи, но нищо повече.
Ковчегът ѝ започна да блещука по ръбовете, сменяйки мястото си с почти идентичното му копие от Отвъдие. Ставаше все по-прозрачен, докато вторият ковчег придобиваше плътност; след около секунда ковчегът на Шана стана призрачен, а новият — наполовина запълнен с вода — се втвърди, вече напълно тук. Шана беше отпътувала.
А някъде в другата вселена се беше появила богиня на име Палас Рил.
Хари благодари на техника и излезе от апаратната. Отвън, близо до асансьора, който щеше да го върне в откритите за достъп зони на Студията, с електронно търпение го чакаше Роувър. Хари му се намръщи, но после въздъхна, сви рамене и седна на мястото си. Когато влезе в асансьора, набра на палмпада си кода на Аби. Отговори му Брадли и Хари го помоли да повика Фейт.
Усмивката на дъщеря му запълни целия екран.
— Здрасти, тате. Мама вече е с реката — докладва тя.
— Знам, миличка — каза ѝ Хари. — Тъкмо бях с нея. Слушай…
— Тя е много разтревожена — прекъсна го тя, усмивката ѝ се стопи и златистите ѝ веждички се набръчкаха. В очите ѝ се събираше познатото стъклено зловещо отчуждение. Когато Палас Рил бродеше из земите на Отвъдие, тя взимаше половината от Фейт със себе си.
Хари кимна.
— Тя е заета с много сериозни неща там.
— Тя е разтревожена за теб — рече Фейт със сериозен тон.
— Слушай — каза той, — след като днес и без това не си на училище, си помислих, че мога да си взема отпуск за останалата част от деня и все пак да те откарам на Фенкона. Може даже да си взема отпуск за два-три дни. Искаш ли да отидем?
— Наистина? Наистина-наистина?
— Разбира се. Наистина-наистина. Какво ще кажеш? Нали още си в дрехите за кона?
— Да. А, мама се радва, че ще отида на кона.
— Аха, басирам се, че се радва. И аз се радвам. Само още едно нещо, миличка; преди мама да тръгне, бяхме много заети и страшно бързахме, така че забравих да ѝ кажа нещо. Ще ѝ го предадеш ли?
— Добре.
— Просто ѝ кажи, че я обичам.
— Аха. Тя също те обича — каза Фейт с простичка ведра прямота. — Само че аз дори не ѝ казвам нещата. Тя просто знае.
— Исках да съм сигурен — рече Хари. — Исках да съм сигурен, че знае.
Шест
Уродливият рицар полегна, за да си почине. Нямаше вече битки, в които да се бие. Той бе изпълнил мисията си, бе постигнал целта си. Войната му бе спечелена.
Но въпреки това той си оставаше уродливият рицар.
Побеждавайки, бе изгубил.
1.
— Подменени? — Пискливият, тъничък гласец напомняше за тембъра на задъхан пиколо, а нечия ръка с мънички нокти го дръпна за ухото. — Подменени, събуди се!
Делиан се претърколи. Не искаше да отваря очи; не можеше да си спомни точно защо, но бе почти сигурен, че събуждането щеше да му донесе болка — а той се беше затоплил, чувстваше се толкова удобно, леглото беше толкова меко…
— Подменени! — Нещо го бодна силно във врата; нямаше как да е сигурен, но имаше усещането, че е бил ритнат от съвсем мъничък бос крак. — Киър каза, че има нужда от теб.
Може пък така да е по-добре — помисли си той, разтърквайки сънливите си очи. — Ако бях поспал още малко, сигурно щях да започна да сънувам.
Тежките брокатени завеси, които закриваха прозорците в спалнята на Киърандел, бяха поръбени със златистите отблясъци на следобедното слънце. На матрака, точно до рамото му, стоеше изключително красиво дървесно духче с прозрачни крилца, които проблясваха в полумрака. Тя приличаше на двайсетинчова жена с екстравагантно чувствени форми: дълги, елегантни крака, тънка като на оса талия, възмутително пищни, твърди гърди. Беше облечена с тясна рокля, пристегната с колан в кръста, която едва покриваше щръкналото ѝ задниче и разкриваше щедро бюста ѝ.