Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
Гърлото на Роуз се стегна. Макар да не й го бяха заявявали направо, тя знаеше, че й е забранено да прекрачва прага на тъмната стаичка на татко.
Той се спря за миг и силуетът му се очерта на светлината, струяща отвън. После се приближи, свали наметката си и я метна в креслото точно когато се появи и Томас, целият пребледнял.
— Ваша светлост — задъхано промърмори той, — не ви очаквахме преди…
— Плановете ми се промениха.
— Готвачката приготвя обяда, Ваша светлост — оповести Томас и запали газената лампа на стената. — Ще сервирам за двама и ще съобщя на лейди Монтраше, че сте се прибрали.
— Не.
Заповедта беше изречена толкова рязко, че Роуз притаи дъх.
Томас рязко се извърна към татко и клечката между пръстите му в ръкавицата угасна, внезапно изстинала.
— Не — повтори татко. — Пътуването беше дълго, Томас. Имам нужда от почивка.
— Да ви донеса обяда на поднос, сър?
— И една гарафа шери.
Томас кимна, после излезе и стъпките му заглъхнаха в коридора.
Роуз чу някакво туптене. Долепи ухо към бюрото и се зачуди дали не е нещо в чекмеджето, някакъв загадъчен предмет на татко, който тиктака. После разбра, че е собственото й сърце, което бие предупредително в гърдите й. Бори се за живота си.
Обаче нямаше как да избяга. Не и докато татко седеше в креслото си и запречваше изхода.
Затова Роуз също продължи да си седи, притиснала силно колене към вероломното сърце, което заплашваше да я издаде.
Това бе единственият случай, когато беше оставала насаме с татко. Забеляза как присъствието му изпълва стаята и как пространството, допреди малко меко и приятно, вече е заредено с емоции и чувства, които Роуз не разбира.
Приглушени стъпки по килима, последвани от тежка мъжка въздишка, от която косъмчетата на ръката й настръхнаха.
— Къде си? — тихо рече татко и повтори въпроса през стиснатите си зъби: — Къде си?
Роуз притаи дъх и го задържа като пленник зад стиснатите си устни. На нея ли говореше той? Дали всезнаещият й баща по някакъв начин не се беше досетил, че тя е там, където не биваше да бъде?
Татко отново въздъхна — мъка? обич? умора? — и после додаде: „Poupée“. Съвсем тихо, съвсем нежно, нещастна дума, отронена от нещастен човек. Роуз беше учила френски с госпожица Трантон и знаеше какво означава poupée — кукличка.
— Къде си, моя Джорджиана? — повтори татко.
Роуз си отдъхна. Татко не беше забелязал присъствието на дъщеря си, но й домъчня, че нежността в гласа му не се отнася за нея.
Отново притисна буза към бюрото и си обеща, че някой ден някой ще изговори и нейното име с толкова нежност…
— Свали си ръката! — вече отчаяно нареди господин Сарджънт. — Ако продължаваш да мърдаш, ще те нарисувам с три ръце и всички ще те запомнят така.
Елайза въздъхна и сплете пръсти зад гърба си.
Очите на Роуз смъдяха от неподвижното взиране, затова тя примигна няколко пъти. Татко излезе от стаята, но присъствието му още се усещаше — онова усещане за нещастие, което неизменно оставаше подире му.
Роуз отново сведе очи към албума си с изрезки. Платът беше в много красиво розово, толкова щеше да отива на тъмната й коса.
Докато Роуз боледуваше, единственото й желание беше да порасне. Да избяга от ограниченията на детството и да си поживее, както казваше Мили Тийл, колкото и да е кратко и откъслечно. Копнееше да се влюби, да се омъжи, да има деца. Да напусне „Блакхърст“ и да започне свой живот. Далеч от тази къща, далеч от този диван, на който мама настояваше Роуз да поляга, когато не се чувства добре. „Диванът на Роуз“, така го наричаше мама. „Сложете нова покривка на дивана на Роуз. Нещо, което да подчертае лъскавата й коса и да направи кожата й по-розова.“
Роуз съзнаваше, че денят на бягството й наближава. Мама най-сетне се бе съгласила, че Роуз е достатъчно добре, за да се срещне с ухажор. През последните няколко месеца Аделайн организираше обеди с поредица подходящи млади (и не толкова млади!) мъже. До един бяха глупаци — след посещенията им Елайза забавляваше Роуз часове наред, като ги имитираше и пресъздаваше посещенията, — но все пак Роуз трупаше опит. За идеалния джентълмен, който беше някъде там и я очакваше. Той нямаше да прилича на татко, щеше да бъде художник, да притежава артистично усещане за красота и за възможности, а не да се интересува от буболечки и камънаци. Щеше да бъде честен и неприкрит, а мечтите и увлеченията му щяха да греят в очите му. И щеше да я обича, само нея.
До нея Елайза изсумтя нетърпеливо.
— Ама наистина, господин Сарджънт, сама ще се нарисувам по-бързо.
Роуз осъзна, че иска съпругът й да е като Елайза, и по спокойните й устни се разля усмивка. Мъжът, когото търсеше, щеше да е мъжкото въплъщение на братовчедка й.