Kолеж за магьосници

Дали заради недоспиването, дали заради друго, по бузите му безпомощно се затъркаляха горещи сълзи. От гърлото му се изтръгна жално хълцукане. Противно на волята и инстинктите си той се свлече на колене и зарови лице в студените листа. Най-сетне всичко щеше да се оправи. Щяха да го вдигнат на ръце, да го почистят, да му вдъхнат усещане за безопасност, щастие и завършеност. Как така всичко се бе объркало? Как с Алис се проявиха като такива глупаци?

Изведнъж му просветна: спешно трябваше да намерят Мартин Чатуин, ако все още бе жив. Това бе разковничето. Трябваше да узнае тайната как се остава вечно тук.

Смутено се изправи и попи сълзите с ръкава си.

— Е — най-сетне наруши мълчанието Джош. — Във Филория сме.

— Тези дървета часовници са на Наблюдателката — подсмърчайки издума Куентин.

— Мислех я за мъртва — обади се Джанет.

— Може би сме попаднали в по-ранен период — предположи Алис. — Както в "Момичето, което измерваше времето".

— Може би. Май някои от тези дървета оставаха след смъртта й. В "Блуждаещата дюна" децата виждат дърво часовник.

— Чудно дали сме улучили времето — прошепна Ричард.

Куентин би могъл цяла вечност да се кокори в дървото, обаче студът ги разпъди. Момичетата вече бяха тръгнали напред. Куентин неохотно пое след останалите.

Никой не говореше. Въпреки старателната практическа подготовка почти не бяха обсъждали стратегии или цели. Това бе Филория, приключенията сами щяха да ги намерят. Едва ли не с всяка стъпка очакваха да ги споходи чудодейно проявление или откровение. Само че нищо вълшебно не им се яви. Дърветата наоколо си оставаха неподвижни и упорито неодушевени, дори след като Пени, в присъщия си изследователски дух, се представи официално на няколко дъба. Тук-там високо в клоните кацаха и отлитаха птички, но никоя не им предложи напътствие. Всяка мъничка подробност изглеждаше свръхярка и наситена със смисъл, сякаш този свят буквално бе изграден от думи и писмена, изрязани в магически географски шрифт.

Да са вървели така най-много двайсет-трийсет минути. Куентин ту духаше в ръцете си, ту ги пъхаше в ръкавите си, за да ги стопли. За момента беше съвсем буден и трезвен.

— Като нищо можем да налетим на някой фавн — подхвърли Джош.

Пътеката — ако това въобще е било пътека — взе да се гъне и лъкатуши, а след малко изтъня и изчезна. Спряха край един прекрасен зимен поток, който плитко се процеждаше сред дърветата. Водата беше искрящо бистра и пъргава, сякаш доволна, че е открила такъв великолепен увъртян маршрут. Седмината безмълвно се събраха край него. Камъните бяха увенчани със снежни калпаци и ледени висулки. Един клон, обсипан с изчанчени ледени капчици, стърчеше от средата на ручея като абстрактна скулптура. В него нямаше нищо кой знае колко свръхестествено, ала той временно засити апетита им за чудеса. Цяла минута се прехласваха по него, преди Куентин да си даде сметка, че точно пред тях, в най-дълбоката част на ручея, се виждат женска глава и голи рамене.