Господарят на войната
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 954-584-313-6
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— По местата! — викнаха аз на хората си. — Оправете стената! Оправете стената!
Заехме предишните си места точно когато каруците се врязаха в саксите. Предната линия на врага се бе огънала малко навътре и някои се опитваха да се измъкнат, но за онези, които бяха точно пред пътя на каруците нямаше измъкване. Чух писък, когато дългите копия здраво прикрепени за предната част на волските коли се врязаха в човешката маса пред тях, после една от каруците се надигна, защото предните й колела прегазиха паднали тела, но колата продължи да върви, като премазваше, гореше и прекършваше хора по пътя си. Един щит се счупи о две, когато едно от колелата се блъсна в него. Втората кола смени посоката си на движение след първия удар в сакските редици. За миг замря на две колела, после се катурна настрани и заля саксите с огън. Там където до преди малко имаше стабилна, дисциплинирана маса, сега имаше само хаос, страх и паника. Хаос бе настъпил дори там, където редиците не бяха ударени от каруците, защото грижливо подредените редове се бяха огънали и разкъсали под тежестта на удара.
— В атака! — викнах аз. — Хайде.
Нададох боен вик и скочих от насипа. Не бях мислил предварително да последвам каруците, но те причиниха такъв хаос и врагът бе така очевидно ужасен, че явно сега бе момента да прибавим и ние нещо към този ужас.
С крясъци хукнахме надолу по хълма. Това бяха победни викове, с които искахме да внушим още по-голям ужас на врага, който вече беше почти победен. Саксите както и преди бяха повече от нас, но стената им от щитове бе разбита, те бяха задъхани, а ние се спуснахме от височините като духове на отмъщението. Забих копието си в нечий корем и там го оставих, освободих Хюелбейн от ножницата и започнах да удрям където завърна около себе си, като че ли косях сено. Няма време за мислене в такова сражение, няма тактики, само удоволствието от превъзходството над врага, от което сякаш ти израстват криле, удоволствието от кървавата сеч, от страха в очите им и от гледката на бягащите предни редици. Крещях пронизително като луд, опивайки се от настаналата сеч, а до мен моите вълци мушкаха и сечаха и надаваха радостни викове срещу враговете, които трябваше да танцуват върху нашите трупове.
Все още можеха да ни победят, защото бяха толкова много, но е трудно да се биеш когато твоята стена от щитове е разкъсана и при това трябва да вървиш нагоре, а и нашата неочаквана атака сломи духа им. Освен това твърде голям брой от саксите бяха пияни. Пияният мъж се бие добре, ако побеждава, но ако губи бързо се паникьосва, и макар че Сердик се опита да ги накара да се бият, неговите копиеносци се паникьосаха и побягнаха. Някои от моите новобранци се изкушаваха да хукнат още по-надолу, шепа от тях се поддадоха на изкушението, отдалечиха се твърде много и си платиха за своето безразсъдство. Аз обаче викнах на останалите да останат където са. Повечето сакси успяха да избягат, но ние удържахме победа и доказателство за това бе кръвта на саксите, в която газехме, безбройните трупове и ранени, покриващи склона на нашия хълм, захвърленото сакско оръжие. Обърнатата каруца гореше, а заклещен под тежестта й пищеше сакс, неговите събратя продължаваха да тичат надолу, докато нагазиха в храсталака в подножието.
Някои от нашите жени слязоха, за да събират плячка от мъртвите и да избиват ранените. Нито Аел, нито Сердик бяха сред саксите, останали да лежат по склона, но имаше един голям вожд, отрупан със злато, дръжката на меча му беше украсена със злато и стърчеше от ножница, направена от мека черна кожа, по която пълзяха кръстосани сребърни нишки. Взех колана с ножницата и меча от мъртвеца и ги занесох на Гуинивиър. Коленичих пред нея, нещо което никога не бях правил преди.
— Това беше ваша победа, лейди — казах аз, — изцяло ваша.
Подадох й меча, тя го взе и го закопча на кръста си. Даде ми знак да се изправя.
— Благодаря ти, Дерфел — каза тя.
— Мечът е добър — отбелязах аз.
— Аз не ти благодаря за меча — уточни Гуинивиър, — а за това, че ми оказа доверие. Винаги съм знаела, че мога да се бия.
— По-добре от мен, лейди — казах аз със съжаление. Защо не се бях сетил аз да използвам каруците?
— По-добре от тях! — настоя Гуинивиър, сочейки към победените сакси. Тя се усмихна. — А утре ще направим пак същото.
Тази вечер саксите не се върнаха. Залезът бе прекрасен, тих и сияен. Моите часовои крачеха по стената, а огньовете на саксите вече пламтяха в спускащите се долу сенки. Ядохме и след това поговорих с жената на Исса, Скарач. Тя повика и други жени, които намериха игли, ножове и влакно. Дадох им няколко наметала, взети от убитите сакси. Жените работеха в спускащия се мрак и цяла нощ на светлината на нашите огньове.