Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Запитах се: „Страхлив ли е съдията?“
И си отговорих: „Не, не можеш го уплаши лесно.“
Оставаха само парите.
И аз се запитах: „Обича ли съдията парите?“
„На съдията му трябват точно толкова пари, колкото са нужни, за да живее спокойно.“
Запитах се: „Случвало ли се е някога съдията да не е имал достатъчно пари, за да живее спокойно?“ Разбира се, не става дума за дребни суми.
Запалих нова цигара и взех да прехвърлям този въпрос в ума си. Не намирах отговор. Някакъв глас от детството ми нашепваше нещо, но не можех да доловя какво ми казва. От дълбините на времето в паметта ми изплува някаква смътна картина: аз съм дете, влизам в стаята при големите и разбирам, че те прекъсват разговора си заради мен, тъй като не би трябвало да зная за какво си говорят. Бях ли дочул за какво си говореха? Вслушах се в гласа от детството, който ми нашепваше нещо, но той бе толкова далечен. Не можех да разчитам на него за отговор. Затова станах от масата с празните бирени бутилки и угарките и излязох на улицата, над която все още се носеха изпарения след дъжда като в турска баня, а автомобилните гуми свистяха по мокрия асфалт. Ако имаме късмет, надвечер може да подухне ветрец откъм залива. Ако имаме късмет.
Най-после хванах такси и казах на шофьора:
— Ъгъла на Пета южна и Сент-Етиен.
Отпуснах се на седалката и се заслушах как свистят гумите по мокрото — сякаш някой пържеше сланина в тиган. Отивах за отговора на последния ми въпрос за съдията. Ако човекът, който знаеше този отговор, би се съгласил да ми го даде.
Този човек дълги години беше близък приятел на съдията, неговото второ „аз“, негов Дамон, негов Йонатан, негов побратим. Този човек беше някога Учения прокурор. Той не можеше да не знае. Слязох на тротоара пред мексиканското ресторантче, в което свиреше мюзикбокс, от чиито звуци сгъстеният въздух трепереше, платих на шофьора и вдигнах глава към третия етаж на къщата, която също се тресеше от тези звуци. Табелките си бяха там: окачени с жици по желязното перило на балкончето или заковани на стената — дъсчици, боядисани в различни цветове: бели, червени, черни, зелени, и надписани с контрастни бои. Една по-голяма, окачена на балкона, гласеше: С Бога шега не бива. На друга пишеше: Настъпи Денят на Спасението.
Да-а-а, рекох си, той все още живее тук. Той живееше над чистичкото ресторантче, а на съседната улица сред измършавелите от глад котки играеха голи негърчета и надвечер негърките седяха по стъпалата и си вееха бавно с ветрила от палмови листа. Вече се готвех да вляза във входа, но се попипах за цигари и видях, че съм ги свършил. Затова се отбих в ресторантчето, където мюзикбоксът чегърташе края на мелодията.
Зад тезгяха за наливна бира стоеше дебела като буре старица, чиито остри вежди се открояваха съвсем бели на фона на кафявото й мексиканско лице и черния rebozo6.
— Gigarrillos7 — обърнах се аз към нея.
— Que tipo?8 — попита тя.
— „Лъки“ — отвърнах аз и когато тя сложи пакета пред мен, посочих към тавана и попитах: — Esta arriba el viejo?9 — И бях много горд, че успях да кажа това.
— Quien sabe? Viene y va10 — отвърна тя.
Така, ту се прибира, ту излиза. По божи дела.
— Старият излезе — произнесе доста чисто един глас от сянката в края на тезгяха.
— Благодаря — казах на стария мексиканец, който седеше там на стол. После се обърнах отново към бабката и казах: — Дайте ми една бира. — И посочих кранчето.
Както отпивах от бирата си, вдигнах поглед и видях над тезгяха още един надпис, издокаран на голямо парче шперплат или нещо подобно, който висеше на пирон. Върху светлочервения фон в двата горни края се виждаха сини заврънкулки-цветя, а буквите бяха изписани с черно и подчертани с бели контури. Надписът гласеше: Покайте се, защото иде Царството Небесно. Мат. 3, 2.
Посочих надписа и попитах:
— De el?11 От стария, а?
— Si, senor12 — отвърна старицата. После додаде ни в клин, ни в ръкав: — Es como un santito13.
— Може и да е светец — съгласих се, — но освен това е перко.
6
Шал (исп.). — Б.пр.
7
Цигари? (исп.) — Б.пр.
8
Какви? (исп.) — Б.пр.
9
Старият горе ли е? (исп.) — Б.пр.
10
Кой го знае? Ту влиза, ту излиза (исп.). — Б.пр.
11
От него ли е? (исп.). — Б.пр.
12
Да, господине (исп.). — Б.пр.
13
Той е като светец (исп.). — Б.пр.