Дневниците на Кари Брадшоу
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Серия: Carrie Diaries #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712270
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дневниците на Кари Брадшоу». Краткое содержание книги:
Преди Кари Брадшоу да „разбие” Града, тя е обикновено момиче, израснало в предградията на Кънектикът. Къдрокоса фурия, която знае, че иска повече. Повече от това, което я заобикаля, повече от това, за което съученичките й се осмеляват да мечтаят. Тя е готова за истинския живот, но първо трябва да се справи с последните години от гимназията. С познатото ни остроумие и проницателност – макар още по момичешки плахи – Кари проследява пълната си с емоции последна година от гимназията. Докато приятелите й се борят основно на любовния „фронт”, Кари се опитва да преодолее разочарованието си, че не е била допусната до летния семинар по творческо писане в Ню Йорк. После се намесва и момче. Следва и предателството на най-близките й хора, което ще я накара да постави всичко под съмнение. Дните в училище са към своя край и Кари ще осъзнае, че е време да се бори за мечтите си.
Как успява да се превърне в модел за подражание и в един от най-харесваните женски образи на цяло едно поколение? Страстните фенове на „Сексът и градът” с удоволствие ще проследят как Кари Брадшоу се превръща от обикновено момиче в талантлив писател в новата книга на Кандис Бушнел „Дневниците на Кари Брадшоу”. Верните фенове на Кари Брадшоу ще разберат какво е семейството, в което е израсла, как е открила страстта си към писането и какво незаличимо отражение са имали върху нея приятелствата от тийнейджърските й години. Последвайте Кари в нейните дръзки, забавни, а понякога драматични приключения, които ще я отведат до обичания й Ню Йорк, където ще започне новият й живот.
„Това не е тийнейджърката Кари Брадшоу от 2009-2010 година, това е Кари в края на 70-те”, казва Кандис Бушнел в интервю по новата си книга „Дневниците на Кари Брадщоу”. „Това беше времето, в което младите жени за пръв път можеха съвсем свободно да отидат в колеж, да имат кариера, да преследват мечтите си.” Всички сме запознати много добре с любовните драми на Кари Брадшоу, особено онези, причинени от разбивача на сърца – Тузаря (иначе казано Джон Джеймс Престън, или Крис Нот). Този път Кандис Бушнел е решила да овъзмезди Кари, която получава мъжа, пардон, момчето на мечтите си в последната година на гимназията. „Кари получава гаджето, което всяко момиче в гимназията мечтае да има”, казва Бушнел за героя, който ще обсеби фантазиите на младата Кари.
Но ще отида в „Браун“. Което не е никак зле. Даже бих казала, че е доста голяма работа!
— „Браун“! — пищи Миси. — Боже, татко ще бъде на седмото небе!
— Да, знам — кимвам, понесла се по течението на момента. Може пък късметът ми най-сетне да се е променил. Може пък за разнообразие животът ми най-сетне да тръгва в правилната посока.
— И така, татко — изричам по-късно, след като той вече ме е прегърнал хиляда пъти, потупал ме е по гърба още толкова и е изрекъл неща от рода на: „Винаги съм знаел, че ще успееш, стига да положиш достатъчно труд!“, — тъй като вече е ясно, че отивам в „Браун“ — правя пауза, защо искам да изложа желанието си в най-добрата възможна светлина, — питах се дали не може да прекарам лятото в Ню Йорк!
Въпросът ми го сварва неподготвен, но в момента е прекалено развълнуван от влизането ми в любимата му Алма матер, за да го анализира обстойно.
— С Джордж ли? — пита.
— Не е задължително — побързвам да го успокоя. — Обаче там има една програма за творческо писане, която ми се ще да видя…
— Писане ли? — изумява се той. — Но сега, след като отиваш в „Браун“, би трябвало да искаш да станеш учен!
— Татко, не съм много сигурна…
— В крайна сметка няма значение — махва небрежно с ръка той, сякаш бръсва досадния проблем от сакото си. — Сега най-важното е, че отиваш в „Браун“! Не е казано, че още в тази минута трябва да предначертаеш живота си!
А после идва денят, в който тренировките по плуване се подновяват.
Междучасието свърши. Налага се да се срещна с Лали.
Изминаха шест седмици, а тя продължава да ходи със Себастиан.
Казвам си, че не съм длъжна да ходя на тези тренировки. Всъщност нищо повече не съм длъжна да правя. Вече съм приета в колеж. Баща ми изпрати необходимия чек за обучението ми. Така че мога да се скатавам и от часовете, и от тренировките, ако искам, мога да идвам на даскало пияна до козирката — и никой нищо не може да ми направи. Аз съм приета!
Така че вероятно чувството, което ме кара да сляза долу в съблекалните, е чиста проба извратеняшко.
Тя е там, разбира се. Стои пред шкафчетата, където някога се преобличахме. Сякаш се опитва да завземе някога общата ни територия единствено за себе си, така, както си присвои и Себастиан. Кръвта ми завира. Тя е лошият в тази игра, тя е онази, която постъпи зле. Би трябвало, поне от благоприличие, да се премести в друга част на съблекалнята.
Главата ми ме стяга така, сякаш е приклещена в циментов куб.
Захвърлям сака си до нейния. Тя се вцепенява, доловила присъствието ми — така, както аз съм в състояние да доловя нейното дори от другия край на коридора. Дръпвам вратичката на шкафчето си така, че я трясвам във вратата на нейното и едва не премазвам пръстите й.
Тя ги дръпва в последната секунда. После ме поглежда първо изненадано, после гневно.
Свивам рамене.
Събличаме се. Обаче сега аз вече не се свивам както преди, опитвайки се да скрия голотата си. Тя и без това не ме гледа. Намъква се в банския си и опъва рязко презрамките.
Само след миг ще е изчезнала оттук.
— Как е Себастиан? — подвиквам.
И когато този път тя наистина ме поглежда, виждам всичко, което ми трябва да знам — тя никога няма да ми се извини. Никога няма да си признае, че е сгрешила. Никога няма да се съгласи, че ме е наранила. Няма да каже, че й липсвам, нито дори, че се чувства гадно. Ще си продължи напред така, сякаш нищо не се е случило, тоест, сякаш пак сме си приятелки, но и без това никога не сме били чак толкова близки.
— Добре. — И тръгва напред, оправяйки очилата си.
Е, добре и аз.
Намъквам обратно дрехите си. Няма смисъл да се въртя около нея. Да си окупира отбора по плуване, щом толкова иска. Да си окупира и Себастиан. Щом го иска толкова много, че заради него да развали едно приятелство, тогава мога само да я съжалявам.
Докато минавам на излизане покрай физкултурния салон, дочувам викове. Надничам през прозорчето на дървената врата. О, виж ти! Тренировка на мажоретките!
Влизам, насочвам се по полирания под към пейките и сядам на четвъртия ред. Подпирам брадичка на юмрука си и се питам защо изобщо правя това.
Момичетата са облечени в опънати по телата им трика или тениски с клинове. Всички за вдигнали косите си отзад на опашки. Обути са със старомодни тежки обувки. От касетофона в ъгъла се носи бумтенето на „О, ти, лош Лирой Браун!“. Момичетата подскачат в ритъма на песента, развяват помпоните си, пристъпват напред и назад, обръщат се надясно, поставят ръка на рамото на момичето отпред и една по една, с разнообразни степени на грациозност и умения, разтеглят краката си в шпагат.