Дневниците на Кари Брадшоу

Минаваме през Хартфорд и завиваме в една широка улица, представляваща по-скоро алея между две редици кленове. Къщите са разположени доста назад от пътя — огромни, бели, на практика имения, с колони и декоративни миниатюрни прозорчета от разноцветно стъкло. Това е Уест Хартфорд, където живеят богатите стари фамилии. Тук сигурно си имат градинари, които се грижат специално за розите им, и басейни, и тенискортове с червена настилка. Изобщо не се изненадвам, че Джордж ме води тук. В крайна сметка неговото семейство е богато. Той никога не говори за това, но не може да не е богато, щом смята за класически апартамента с осем стаи, при това на Пето авеню, има баща, който работи на Уолстрийт, и майка, която прекарва летата си в Хамптънс — където и да е това. Спираме на чакълената алея, от двете страни на която се издига красив жив плет, и паркираме пред навес за карета с куполен покрив.

— Пралеля ти живее тук? — възкликвам стреснато аз.

— Казах ти, че е преуспяла — отговаря Джордж с мистериозна усмивка.

За момент ме обзема паника. Едно е да си представяш, че някой има пари, но съвсем друго — да се изправиш очи в очи с несметните му съкровища. Около къщата се вие пътека, покрита с плочи, която отвежда до остъклена зимна градина, пълна с растителност и изящна градинска мебелировка от ковано желязо. Джордж почуква на вратата и я отваря. Облива ни облак горещ въздух.

— Зайче? — провиква се той.

Зайче ли?

Червенокоса жена на средна възраст в сива униформа прекосява зимната градина и се насочва към нас.

— Господин Джордж! — възкликва, когато ни вижда. — Стреснахте ме!

— Здравей, Гуинет! Това е приятелката ми Кари Брадшоу. Зайчето вкъщи ли си е?

— Очаква ви.

Тръгваме след Гуинет през зимната градина, която отвежда вътре в къщата. Минаваме покрай трапезария и библиотека и се озоваваме в огромна всекидневна. В единия й край се вижда камина с мраморна полица, над която виси портрет на млада жена в розова рокля от тюл. Очите й са огромни, кафяви и властни — очи, които съм сигурна, че съм виждала и преди. Но кога?

Джордж се приближава до медна количка за напитки и взема оттам бутилка шери.

— Питие? — предлага ми.

— Удобно ли е? — прошепвам, без да отлепям очи от картината.

— Разбира се. Зайчето обожава да си пийва шери от време на време. И много се ядосва, когато хората отказват да пият с нея.

— Та тази… Зайчето де, да не би да е сладка и пухкава?

— Точно обратното — отбелязва Джордж и в очите му проблясват пламъчета, когато ми подава кристална чаша, пълна с кехлибарена течност. — Някои дори твърдят, че е чудовище.

— Кой го казва? — изгърмява нечий глас. Ако не знаех, че Зайчето е жена, автоматично бих решила, че гласът принадлежи на мъж.

— Здравей, старо другарче! — провиква се топло Джордж и се приближава към нея, за да я приветства.