Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
На пътя има локви от някаква гъста тъмна течност. Зигруд души въздуха и казва тихо:
— Кръв.
— Да — съгласява се Лем и ги води натам.
— Някой пострадал ли е? — пита Малагеш.
— Не е… съвсем ясно, госпожо.
Лем протяга ръка към група пазачи, струпали се от другата страна на пътя, и ги вика с жест. Те придружават висок видимо уплашен дрейлинг. Лицето му е бледо като сняг, в дъха му има кисела воня на повръщано.
— Бьорк — казва Зигне на пребледнелия мъж, — какво стана?
Той тръска глава.
— Якоб… тоест заместник-началник Оскарсон… отвори кутията и пипна меча, а после… направо се преобрази.
Малагеш и Зигруд слушат разказа му, после се споглеждат. Тя извива вежда: „Божествено?“
Зигруд кима отсечено: „Почти сигурно.“
Бьорк още клати глава.
— Издаваше такъв ужасен звук… Много се уплаших. Бутнах го. Той падна през парапета във водата. Но мечът му направи нещо. Преди да го бутна, погледнах отражението му в острието и… вече не беше той, а някаква твар. Нещо друго вместо него.
Малагеш и Зигруд надничат над парапета. Тъмните въртопи се плискат по малък бетонен кей на петнайсетина стъпки под тях.
— Май това е щяло да ме сполети, ако бях получила меча — казва Малагеш. — Кой ти даде кутията? Жена ли беше?
Дрейлингът кима.
— Как изглеждаше?
— Не я видях добре. Носеше наметало и шал… А и валеше.
Зигруд се навежда намръщен над водата, но Малагеш не успява да види какво го тревожи толкова.
— Как говореше? — пита тя. — Млада ли беше, или стара?
— Ами… Де да знам. Нормално. Нямаше някакъв акцент, нищо необикновено. Беше ниска. С тъмна роба. И после просто тръгна нагоре по улицата. — Бьорк показва.
Зигруд все така се взира във водата под укрепения бряг.
— Можем да започнем издирване в града — казва Зигне, — но каква полза? Толкова хора идват в…
— Там долу има нещо — прекъсва я Зигруд. — Нещо се издига и…
Чуват някакъв още по-силен плисък, нещо огромно полита със свистене в нощното небе, изскочило от вълните като подплашен гълъб. Тълпата дрейлинги ахва и следи издигането на въртяща се, жужаща дъга от блещукаща стомана, която се носи плавно към един от крановете на ЮДК…
„Това е меч — мисли Малагеш, — но кой го метна?“
… и разсича подпорите на крана, сякаш са от масло.
Миг на вцепенение, докато физиката решава какво да прави с няколко тона стомана, увиснали във въздуха. След това кранът се килва и с пъшкането на старец, надигнал се от леглото, пада мудно на земята.
— Бягайте! — крещи Зигне. — Бягайте! Махайте се оттам, махайте се!!!
Движенията наглед са забавени, все едно от небето се стоварва боен кораб. Ударът е толкова тежък, че мнозина не могат да се задържат прави. До тях стигат прахоляк и солени пръски, макар че кранът е паднал на стотици стъпки от тях. Малагеш в ням ужас гледа как неколцина от останалите по-наблизо злощастни дрейлинги падат, обсипани от смъртоносни отломки.
Тя следи полета на въртящия се меч в небето над прашните облаци. Гледа го как пробива въздуха все нагоре, накрая завива и се устремява обратно към тях, може би за да съсече целия свят на две.
Но това не се случва. Дръжката му се стоварва в нечия разтворена длан, вдигната високо над морската вода.
Тя се вторачва в ръката, после и в притежателя ѝ, който вече се качва на кея; от гърба му още падат солени потоци.
В първия миг тварта изглежда като останка от корабокрушение, изхвърлена от океана, противна смесица от корал, метал и кост. Но щом водата се оттича, очите ѝ различават рамене, ръце и грубо примитивно лице. Вижда гръб с шипове, вижда рога, бивни и остриета, с остри шипове по китките — всяка педя по това тяло е сътворена да вреди, да ранява, да унищожава, сякаш самите му крачки по света могат да причинят неописуема разруха.
Мечът в ръката на съществото бръмчи и то го поглежда, килнало глава, все едно се наслаждава на красота, която не е зървало от прастари времена.
Това е воортяштански пазител. Само че е несравнимо по-голям от пазителите в нейните видения, а бронята е много по-сложна и по-страховита.
Мечът трепти, жужи и бръмчи и в гнусния звук се долавя глас — говори не на умовете, а направо на душите им: „Битки и война! Последната война, последната война!“
Изведнъж Малагеш разпознава тази твар, изправила се върху кея, и разбира какво… или по-точно кой е нахълтал във Воортяштан.
— Велики адове! Не знам как, но… този там е шибаният свети Жургут!
— Кой?! — пита Зигруд.