Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Не може да бъде! — вика Зигне. — Как е…
Не довършва изречението: свети Жургут оглежда всичко наоколо, вдига меча и пак го мята. Всички се просват на земята заради фучащата във въздуха тежка стомана. Тя се врязва в камионите на ЮДК, пробива единия като хартия и блъска следващия, който се преобръща настрани от силата на удара.
Гледат полета на меча и Малагеш си казва, че Бьорк е описал добре тежкия стенещ звук. Оръжието се връща светкавично в ръката на светеца, който се обръща и тръгва невъзмутимо към тях.
Малагеш си поема дъх и се провиква:
— Огън!
Не е командир на дрейлингите от охраната, но те се подчиняват тутакси, застават в редица покрай бреговата стена и започват да стрелят по Жургут. Звуците са отчайващо познати на Малагеш: безброй куршуми, отскачащи безсилно от Божествена броня. Още ги чува в сънищата си като ехо от Битката за Баликов и въпреки че тези нарезни пушки със затворни рами са от много по-усъвършенстван модел, не личи да вредят кой знае колко на свети Жургут — той спира, сякаш иска да обмисли това събитие, лицето с маската се навежда към искрите по раменете и ръцете му. После прикляка и скача.
Малагеш отново чува плътното бръмчене. „Мечът го тегли. Дърпа го във въздуха.“
Светецът се стоварва отгоре, мечът стене и вие. И Малагеш чува отново думи в неземния звук: „Аз съм въплъщение на битката. Аз съм оръжие, държано от Нейната ръка.“
Щом свети Жургут стъпва на земята, един от пазачите на ЮДК се пръска в кървав облак, разсечен от шията до слабините. Тя гледа смразена мъжа, който има миг-два да разбере какво го е сполетяло — главата му провисва, очите зейват, после двете половини на тялото падат поотделно и трупът се свлича. Светецът напира, воден наглед от някакъв устрем в меча, великанското острие сече навсякъде и пронизва стълпените пазачи. Малагеш вижда как шестима едри мъже сякаш се разпадат като парцалени марионетки с прерязани конци.
— Шибани адове! — крещи тя. — Прикрийте се!
Зигруд и Зигне хукват нагоре по склона към паянтова сергия за риба, а Малагеш, Лем и останалите от охраната на ЮДК бягат по улицата. Стигат до стара каменна ограда край празен терен и припряно заемат позиции зад нея. Пазачите веднага се прицелват в металната фигура, крачеща бавно нагоре по улицата.
— Не бързайте със стрелбата! — настойчиво казва Малагеш. — Не привличайте внима…
Твърде късно: пушките гърмят. Свети Жургут завърта грубото си подобие на лице към тях. Вдига меча, пак се разнася еднообразното стенание и…
Зидът сякаш се взривява. Дъжд от каменни парчета запраща Малагеш на земята. Прахолякът скрива всичко. После всичко потъва в мрак.
Деца пищят. Пламъци подскачат под нощното небе. Ярък студен кръг на луната, студена лепнеща мъгла.
„Винаги съм знаела, че ще се върна тук — мисли тя унесено. — Пак на това място, където сеехме смърт толкова безгрижно…“
Гледа между подпухналите си клепачи как дрипаво дете топурка по осветените от пожари улици и вика пронизително майка си.
„Добре е, че умирам тук. Заслужавах го. Заслужавам го.“
— Госпожо генерал?
Малагеш се опитва да каже нещо. Устата ѝ е подута и пълна с кръв.
— К-къде съм?
— Добре ли сте, госпожо?
Тя отваря очи и вижда над себе си непознато лице: млад сейпурски офицер, капитан, със стегнато вързана кърпа на главата и спретнато подкастрена брада. Прилича малко на поет — с мечтателен поглед в големите тъмни очи. Пита се кой ли е младежът. Дали не е някой от отдавна забравените нейни съратници, загинал в една или друга битка, избледняла в паметта ѝ?
— Мъртва ли съм? — хрипти Малагеш.
Той се усмихва вяло.
— Не, госпожо генерал. Не сте мъртва. Аз съм капитан Сакти. Изпратиха ме от крепостта.
Някъде зад тях се чува трясък, последван от грохот.
— Какво става? — пита Малагеш.
— Главен технолог Харквалдсон изпрати вест в крепостта за вероятно нападение… И както изглежда, нападението си продължава.
Малагеш бавно се надига и сяда. Всичко я боли. Няма съмнение, че е зле натъртена от разхвърчалите се камъни — носът ѝ е счупен за незнайно кой път, но май не липсва нищо от тялото ѝ. Явно са я донесли в някаква временна постройка, в която не се е нанесъл никой. Още четиринайсет сейпурски войници стоят до прозорците с готови за стрелба пушки, макар да личи колко силен е страхът им. Вижда и Лем, началника на охраната при Зигне, който седи при вратата и гледа навън. Лицето му е цялото насинено. Ако съди по усещанията си, нейният вид не е по-добър.
— Колко дълго бях в несвяст? — пита Малагеш.
— Не съм сигурен, госпожо. Господин Лем ви е пренесъл тук, а след това ни повика. Не сме се опитвали да влезем в бой с… врага. Бездруго е твърде трудно да се сражаваме с такова нещо, както ще се убедите сама.