Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Викове откъм покрива.
Погледна нагоре. Белоризци надничаха през ръба, насочили към нея пружинниковите си пушки. Дискове заваляха като сребърен дъжд. Някои рикошираха, избивайки искри от метала, други срязаха кожата ѝ. Страхът ѝ даде сила. Тя се хвърли към сигурността на стъклените балконски врати. „Оптимална“. Стъклото се строши. Парчета порязаха дланите ѝ. Обвиха я искрящи отломки. Миг по-късно Емико хлътна през счупената врата и се озова в някакъв апартамент. Затича бързо, много бързо. Някакви хора я зяпаха, сащисани и невъзможно бавни…
Замръзнали.
Мина през друга врата и се озова в коридор. Сред белоризци. Хвърли се през тях. Изненаданите им викове се проточиха безкрайно и протяжно след нея. Надолу по стълбището. Надолу, надолу, надолу по стълбището, далеч от белоризците. Виковете им отекваха далече над нея.
Кръвта ѝ вреше. Стълбището пареше. Емико се спъна. Облегна се на някаква стена. Дори нагорещеният бетон беше за предпочитане пред собствената ѝ кожа. Започваше да ѝ се вие свят, но въпреки това продължи надолу. Мъжете все така крещяха някъде над нея, преследваха я. Ботушите им трополяха по стълбите.
Надолу и надолу, завой след завой. Разбутваше хора, които ѝ препречваха пътя, хора, изкарани навън от белоризците. Пещта в нея пламтеше, зашеметяваше я.
Миниатюрни капчици пот блеснаха по кожата ѝ, пробиваха си път през абсурдно малките ѝ пори, но в кулата беше толкова горещо и влажността бе толкова висока, че дори това с нищо не я охлади. Никога не беше усещала влага по кожата си. Кожата ѝ винаги беше толкова суха…
Прелетя покрай някакъв мъж. Той се дръпна, изненадан от грейналата ѝ кожа. Емико изгаряше. Крайниците ѝ се движеха като в анимирана детска книжка, която разлистват твърде бързо. Бързо, но накъсано. Всички я зяпаха.
Свърна от стълбището, мина през някаква врата, залитна по коридор, облегна се на една стена, останала без дъх. Огънят така я изгаряше, че едва държеше очите си отворени.
„Скочих“ — помисли си тя.
„Скочих!“
Адреналин и шок. Коктейл на ужаса, шемет като от силна дрога. Тресеше се цялата. Трептеше като пружинка. Вреше отвътре. От огъня ѝ прималя. Притисна се към стената в опит да попие хлад от нея.
„Трябва ми вода. Лед.“
Опитваше се да овладее дишането си, да се ослуша, за да разбере откъде идват убийците, но умът ѝ беше прекалено замъглен. Колко етажа се беше спуснала? Къде се намираше?
„Не спирай. Бягай!“
Срина се на пода.
Подът беше хладен. Дъхът влизаше и излизаше от дробовете ѝ, жулеше ги като шкурка. Потникът ѝ беше съдран. По ръцете и дланите ѝ имаше кръв от стъклената врата, през която беше влетяла. Протегна ръце и крака, разпери пръсти, притисна длани към плочките, за да попие максимално хлад от пода. Очите ѝ се затвориха.
„Стани!“
Не можеше. Опита се да овладее ускорения си пулс, да се ослуша за преследвачите, но истината бе, че едва си поемаше дъх. Толкова беше гореща, а подът — толкова хладен.
Нечии ръце я сграбчиха. Чуха се силни гласове; тръшнаха я обратно на пода. Вдигнаха я отново. После отвсякъде я заобиколиха белоризци, повлякоха я надолу по стълбите и тя им беше благодарна, че ако не друго, поне я влачат надолу към благословения хлад на вечерния въздух, нищо че ѝ крещяха и я удряха.
Думите им я заливаха непонятни. Не разбираше нито една. Бяха просто звуци, плъзгащи се по тъмната зашеметяваща горещина. Не говореха японски, бяха диваци някакви. Нецивилизовани диваци. И нито един не беше оптимален…
Заля я вода. Тя се задави. Още вода, право в устата и в носа ѝ, давеха я.
Някакви хора я разтърсваха. Крещяха в лицето ѝ. Удряха ѝ шамари. Задаваха въпроси. Настояваха да получат отговори.
Хванаха я за косата и натикаха лицето ѝ в кофа с вода, опитваха се да я удавят, да я накажат, да я убият, а тя си мислеше само едно — „благодаря ви благодаря ви благодаря ви благодаря ви“, — защото някакъв учен я беше създал оптимална и след още минутка това дребничко момиче на пружинка, на което крещяха и което удряха, щеше да се охлади.
22.
Белоризците бяха навсякъде — патрулираха по улиците, инспектираха пазарищата, конфискуваха метан. Пътят през града беше сякаш безкраен. Плъзнали бяха слухове, че всички малайски китайци са интернирани в кулите на жълтите карти. И че ще ги транспортират на юг, обратно през границата, право в ръцете на Зелените ленти. Хок Сенг се заслушваше във всяка прошепната дума, докато се промъкваше по улички и пресечки към своя тайник с пари и скъпоценни камъни, а Маи, местната Маи, пращаше напред да разузнае пътя.