Момиче на пружина

— Какво има? — попита Ниуат.

— Не, нищо — успя да каже Каня. — Нищо особено.

На снимката беше самата тя, заснета как пие с Аккарат на неговата лична баржа за разходки. С голямо увеличение и зърнест образ, но все пак — тя, без съмнение — тя. „Джайде е знаел.“

Дълго се взира в снимката, почти забравила да диша. Гледаше я. Мислеше за кармата и за дълга под сериозните погледи на момчетата, синовете на Джайде. Размишляваше за своя ментор и началник, който така и не ѝ беше споменал за тази снимка. Мислеше до каква информация е имал достъп човек със статута на Джайде, какво е криел и каква цена са имали тайните му. Гледаше снимката и претегляше вариантите. Накрая я отдели и я пъхна в джоба си. Другите прибра обратно в плика.

— Улика ли е?

Каня кимна тържествено. Момчетата също кимнаха. За повече не попитаха. Бяха добри момчета.

Каня огледа внимателно стаята за още улики, но не откри нищо. Накрая се наведе да вдигне кутията с папките и другите неща. Беше тежка, но не и наполовина колкото снимката, която дебнеше в джоба ѝ като навита на кълбо кобра.

Навън, на чист въздух, Каня опита да се овладее, да вдиша дълбоко. Вонята на срам опари ноздрите ѝ. Не събра смелост да погледне назад към момчетата, които бяха излезли на вратата да я изпратят. Сирачетата, които плащаха цената за безкомпромисната храброст на своя баща. Които страдаха, защото баща им си беше избрал силен противник, силен като самия него. Вместо да тормози и изнудва дребните търговци по улици и пазарища, той си бе избрал истински враг, безмилостен, безкомпромисен. Каня затвори очи.