Момиче на пружина

— Това ли е всичко? — попита Каня.

Старицата вдигна уморено рамене.

— Джайде само това запази, когато изгориха къщата. Нищо не съм пипала. Донесе кутията тук, преди да тръгне за храма.

Каня се усмихна, за да скрие неудобството си.

— Ка. Да. Съжалявам. Разбира се.

— Защо му сториха това? Не го ли бяха наказали достатъчно?

Каня сви безпомощно рамене.

— Не знам.

— Ти ще ги намериш ли? Ще отмъстиш ли за Джайде?

Каня се поколеба. Ниуат и Сурат я гледаха със сериозни очи. Предишната им пакостлива енергия беше изчезнала. Нямаха си нищо. Каня сведе глава и се поклони.

— Ще ги намеря. Кълна се. Ако ще цял живот да ги търся.

— Налага ли се да вземеш нещата му?

Каня се усмихна нерешително.

— Такъв е редът. Трябваше да дойда по-рано даже. Но… — Млъкна безпомощно. — Надявахме се, че вятърът ще се обърне. Че ще го възстановят на работа. Ако сред нещата му има лични вещи, ще ги върна. Но оръжието и документите трябва да прибера.

— Разбира се. Те са ценни.

Каня кимна. Коленичи до кутията. Съдържанието не беше подредено: пликове, досиета, хвърчащи документи и други неща бяха нахвърляни набързо в нея. Резервен пълнител с дискове за пружинников пистолет. Палка. Белезници. Папки. Всичко натрупано без ред.

Представи си как Джайде е хвърлял всички тези неща в кутията — по онова време вече е бил загубил Чая, а скоро е щял да загуби и всичко останало. Нищо чудно, че не ги беше подредил. Видя снимка от кадетските му дни. Стоеше до Прача, и двамата — млади, самоуверени. Извади я замислено и я остави на бюрото.

Вдигна глава. Старицата беше излязла от стаята, но Ниуат и Сурат още бяха тук, не откъсваха очи от нея. Тя им протегна снимката. След кратко колебание Ниуат посегна, взе я и я показа на брат си.

Каня прегледа набързо остатъка от съдържанието на кутията. Нямаше други лични вещи. Само инвентар на министерството. Значи не се налагаше да идва отново, помисли си с облекчение. Малка кутийка от тиково дърво привлече вниманието ѝ. Отвори я. Лъснаха медали от шампионати по муай тай. Каня подаде кутийката на притихналите момчета. Те сведоха жадно главици над доказателството за бащините си победи, а Каня разрови отново документацията.

— Тук има нещо — каза Ниуат и ѝ показа някакъв плик. — И то ли е за нас?

— При медалите ли беше? — попита разсеяно Каня, без да вдига поглед от папките в кутията. — Какво има вътре?

— Снимки.

— Дай да видя.

Ниуат ѝ ги даде. Каня ги прегледа една по една. Изглежда, беше нещо като архив, колекция от снимки на хора, към които Джайде е проявявал професионален интерес. Аккарат фигурираше на много от тях. Фаранги. Много снимки на фаранги. Снимки на усмихнати мъже и жени, наобиколили министъра като призраци, които нямат търпение да му изсмучат кръвчицата. А Аккарат, в неведение, се усмихваше доволно. Каня продължи да разглежда снимките. Имаше хора, които не познаваше. Чуждестранни търговци вероятно. Погледът ѝ се задържа на един дебелак, затлъстял от чуждоземски калории, представител на „ПурКал“ или на „АгриГен“, дошъл от Кох Ангрит при министъра с надеждата да изкрънка услуга сега, когато кралството се отваряше и министерството на търговията беше във възход. И още един, онзи тип Карлайл, който бе изгубил дирижабъла си. Каня се усмихна. Сигурно здравата го беше заболяло. Погледна следващата снимка и почти ахна.