Момиче на пружина

Още викове стигнаха до нея. Писъци на болка. Първична, животинска болка.

Белоризци. Нападение. Трябваше да се махне от покрива, преди да са се качили тук. Обърна се и хукна към стълбището, но на вратата рязко спря — отдолу отекваше тропот на крака.

— Трети отряд. Чисто е!

— Крилото чисто ли е?

— Да!

Емико затвори вратата и я затисна с гръб. Беше в капан. Белоризците вече се качваха по стълбите. Огледа трескаво покрива за някакъв път за бягство.

— Провери покрива!

Емико хукна към ръба. Балконите на кулата започваха на десет метра под краката ѝ. Най-близкият беше дълга и тясна тераса от времето, когато кулата е била луксозно място за живеене. Тя впери поглед в него. Зави ѝ се свят. Пропастта сякаш я теглеше, хората по улицата долу бяха мънички като черни паячета.

Духна вятър и я блъсна към ръба. Емико залитна и едва запази равновесие. Сякаш самите духове на въздуха се опитваха да я убият. Пак погледна балкона. Не. Невъзможно.

Обърна се и хукна назад към вратата, огледа се за нещо, с което да я залости. По покрива се валяха парчета тухли и плочки, по просторите висеше пране, но нищо, с което да… Зърна проскубана стара метла, грабна я и наби дръжката между вратата и касата.

От трескавото тичане напред-назад вече се беше сгорещила. Слънцето, голяма червена топка, се спускаше към хоризонта. Дълги сенки пълзяха по покрива. Погледът ѝ се спря на простряното пране. Дали да не се спусне с въже? Хукна към просторите и се опита да свали единия, но въжето беше вързано здраво. Не поддаваше. Тя дръпна отново.

Вратата зад нея се разтресе. Някой изпсува от другата ѝ страна.

— Отвори!

Вратата кънтеше под ударите. Дръжката на метлата нямаше да удържи дълго.

Неясно защо в главата ѝ прозвуча гласът на Гендо-сама, който ѝ казваше, че е съвършена. Оптимална. Наслада за окото. Емико направи физиономия, подразнена от гласа на дъртото копеле, и дръпна отново въжето. Мразеше го, мразеше старата змия, която я беше обичала и захвърлила. Въжето се вряза в ръцете ѝ, но всичко беше напразно. Гендо-сама. Предател. Щеше да умре, защото е оптимална, но не достатъчно оптимална за обратен билет.

„Изгарям!“

Оптимална.

Вратата изпращя. Емико заряза въжето и огледа за друго решение. Нищо, само боклуци и празен въздух. Със същия успех можеше да е на хиляда мили височина. На Оптимална височина.

Една от пантите се скъса, вратата се огъна. Емико отново хукна към ръба на сградата с надеждата да открие някакъв изход. Някакъв начин да се спусне надолу.

Пропастта зейна под нея. Вятърът я шамароса с поредния си повей. В Стената нямаше скоби. Нямаше нищо. Нямаше начин да се спусне. Погледна пак към просторите. Ако успееше да…

И втората панта се скъса. Вратата се отвори. Двама белоризци изскочиха на покрива, размахали пружинникови пушки. Видяха я и хукнаха към нея.

— Стой!

Емико надникна през ръба. Хората долу чернееха като точки. Балконът ѝ се стори малък колкото пощенски плик.

— Стой! Йоот диеу нее! Не мърдай!

Белоризците тичаха към нея — тичаха с всичка сила — и все пак, незнайно защо, изведнъж ѝ се сториха бавни. Бавни като мед в студен ден.

Емико ги гледаше озадачено. Бяха преполовили разстоянието, но се движеха много, много бавно. Сякаш тичаха затънали до колене в гъста оризова каша. Сякаш нещо дърпаше краката им назад. Толкова бавни. Бавни като мъжа с ножа, който я беше преследвал в уличките. Толкова бавни…

Усмихна се. Оптимална. Стъпи на ниския парапет на ръба на покрива.

Устите на белоризците се отвориха. Пушките им започнаха да се вдигат към нея. Емико се зачуди разсеяно дали пък всъщност тя не е бавната. И дали гравитацията няма да се окаже твърде бавна за нея.

Вятърът виеше, зовеше я. Духовете на въздуха я дърпаха, развяваха косата ѝ в черна мрежа. Емико махна един кичур от очите си. Усмихна се ведро на белоризците — те все още вдигаха пушките си — и направи крачка назад в празния въздух. Белоризците се опулиха. Пушките им проблеснаха в червено. Дисковете литнаха към нея. Един, два, три… — броеше ги тя — четири, пет…

Гравитацията я дръпна надолу. Мъжете и дисковете изчезнаха. Падна на балкона. Коленете се удариха в брадичката ѝ. Глезените ѝ се усукаха. Емико се търколи и се спря в парапета. Той поддаде от удара, откъсна се и тя полетя надолу. Успя да се хване за някакво щръкнало желязо и увисна над пропастта.

Празният въздух се разтваряше наоколо ѝ безкраен. Повеи на горещ вятър развяваха косата ѝ. Дърпаха я. Емико се изтегли нагоре. Едвам си поемаше дъх. Цялото ѝ тяло се тресеше, ожулено и натъртено, но без счупени кости. Без нито една счупена кост. „Оптимална“. Залюля крак, прехвърли го на разклатения балкон, после прехвърли и цялото си тяло. Скърцане на метал. Балконът се килна под тежестта ѝ, древните му болтове се разхлабиха. Емико изгаряше. Прииска ѝ се да припадне. Да се хлъзне по наклонения балкон и да се изсипе в празния въздух…