Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
— С цената на риск — настоява Арчибалд. — С огромен риск, и без заплащане.
— Ще бъдете възнаграден — казва Дейкър любезно.
Арчибалд свежда глава.
— Всички други биват възнаграждавани. Колко получава игуменката?
Негова светлост се изкисква, но не отговаря.
— А тук трябва да се разделим — заявява той. — Нямам документ за свободно преминаване за вас, милорд. Не мога да ви въведа в Англия или да ви допусна в замъка си в Морпет. Всичко беше направено толкова набързо, че вие, благородният ви брат, и лордовете Хюм не влизахте в сметките. Мога да взема нейна светлост, но само толкова.
— Но Арчибалд трябва да дойде с мен — възразявам, едва разбирайки какво казва лорд Дейкър. От една страна цяла Англия е задължена на Арчибалд. От друга той не може да влезе в Англия. — Той е мой съпруг. Едно разрешение за свободно преминаване за мен трябва да означава разрешение за свободно преминаване и за него.
Дейкър изкрещява на хората от отряда си, които спират, когато той дръпва поводите на коня си на кръстопътя.
— Трябва да ви заведем в моя замък незабавно — казва той. — Добре е да се оттеглите в уединение за раждането, преди да е изтекла седмицата. Но вие, милорд, трябва да ми дарите търпението си. Ще изпратя хора в Лондон да донесат разрешението ви за свободно преминаване и това на брат ви, и тогава можете да дойдете при нас в Морпет. Забавянето ще бъде съвсем кратко.
— Бих предпочел да дойда с вас сега — казва Арчибалд. Хвърля поглед нагоре по пътя, който води обратно към Шотландия. Предполагам, че си представя четирийсет хилядна армия на следващия завой.
— И наистина ще дойдете — уверява го Дейкър. — Но едва ли бихте искали да се забавя с отвеждането на нейна светлост на сигурно място? Когато вие можете толкова лесно да намерите убежище, да не се набивате на очи, да преживявате от находчивостта си, докато ви повикам да придружите нейна светлост съпругата си до Лондон. Зная, че кралят гори от нетърпение да посрещне вас, новия си зет. Какъв герой ще бъдете, ако се измъкнете от Шотландия сам, благодарение на собствените си умения, а не яздейки на един кон със съпругата си.
— Разбира се — изрича със запъване Арчибалд. — Но мислех, че ще дойда с вас в Морпет.
— Нямате документ за свободно преминаване — повтаря лорд Дейкър със съжаление. — Ще слезете ли от седлото, милорд? Разполагам с отпочинали коне за вас и брат ви, и кесия злато в торбата на седлото, до която не искам да се добере някой коняр.
Арчибалд дръпва поводите на нашия кон и спира, премята по момчешки крак през врата му и скача на земята. Обръща се и улавя ръцете ми, както съм седнала странично на коня, без ездач пред себе си, присвила лице в болезнена гримаса.
— Това ли е желанието ти? — пита ме настойчиво. — Да те оставя ли тук, под закрилата на лорд Дейкър, и да дойда отново при теб в замъка Морпет, когато получа собственото си разрешение за свободно преминаване?
Обръщам се към лорд Дейкър.
— Не може ли да дойде с нас? — питам.
— Уви, не — казва той.
Така че Арчибалд ме оставя. Трябва да се радвам, че ще отиде на сигурно място. Всеки знае къде да го намери, ако е с мен. Не мога да понеса мисълта, че го излагам на опасност. Но той, брат му Джордж и Александър Хюм потеглят бързо на отпочиналите коне, виждам ги как се надбягват, приведени над шиите на конете, сякаш са момчета без никакви причини за тревога. За момент си казвам, че сега той е свободен, млад мъж с възможност да играе с високи залози и да избягва опасностите, освободил се е от мен. Язди така, сякаш е роден да бъде на седлото. Той е пограничен лорд. Роден е за опасност, риск и среднощни набези. Изгубва се от поглед след миг и ми се струва, че навярно още преди това вече съм напуснала мислите му.
Обръщам студено, безстрастно лице към лорд Дейкър, който уж трябваше да е мой спасител, но не ми донесе нищо освен сърдечна болка.
— Имам родилни болки — казвам му. — Ще раждам. Трябва да ми намерите място, където да родя.
Дори след всичко това пак няма лесен път до удобно убежище. Яздим цял ден, аз съм се вкопчила в чужд човек на седлото пред мен, но нищо не може да облекчи болката от тръскането на коня, който върви все напред. Земите стават по-стръмни, долините са тучни и зелени, студени под сянката на гъстите гори, а аз се озъртам и се боя, че в засада може да ни дебнат шотландски лордове. Пътят се вие през дърветата и излиза от гората във високо разположена пустош; докъдето поглед стига не се вижда друго освен растящи до безкрай бурени, пирен, ниски храсти и тръстики. Пътеката е трудно забележима, почти заличена сред пирена и тревите. Лъкатуши и се вие нагоре, нагоре и все нагоре, а после, когато стигаме най-високата точка, там няма нищо за гледане освен още хълмове и още небе, и пътеката, извиваща се отново надолу към речната долина. Реките са широки, лъкатушат през тучни, влажни земи. Ако имаше мъже и жени, които да обработват тези низини, те щяха да са плодородни; но не виждам тук жива душа. Всеки, който живее в тези голи открити земи, е усвоил хитростта да се спотайва като зайче, когото минава някой. Или пък незабавно хукват да се крият в разпръснатите тук-там каменни кули, които се издигат застрашително сред пейзажа. Никой не поздравява никого по пътя. Няма пътници, няма път. Мисля си, че не съм сторила почти никакво добро на кралството си, след като не съм се погрижила мирът да стигне дотук. Грее топло слънце; но аз изпитвам студ в самата си утроба.