Вестителят на бурята

— Какво ще кажеш да си вземем стая?

Той прокара пръсти по ръката ѝ и погъделичка дланта ѝ.

Тя сграбчи ръката му и я стисна така, че в началото той реши, че отвръща на допира му. Но Каира затегна хватката и изражението му се промени — от самодоволно в смаяно, когато кокалчетата му изпукаха.

Мерик успя да издиша от болка, преди тя да постави другата си ръка на гърдите му и да го запрати на пода.

Чуха се викове, смях и поздравления от няколко клиенти, но Каира не им обърна внимание. Стана и тръгна към вратата.

Пое по оживените дори по залез улици. Докато си проправяше път по тях, свежият въздух завъртя главата ѝ още повече. Блъсна се в един мъж и той изпсува. Тя не му отвърна, а се затича, като едва си поемаше дъх, чувстваше се в капан на тези потискащи улици, сякаш сградите щяха да се срутят отгоре ѝ.

Не знаеше колко време е тичала така, но когато най-сетне спря, се озова на пристанището. Въздухът тук не беше по-приятен, миризмата на конски изпражнения и урина беше заменена от миризмата на риба и солено море.

Внезапно стомахът ѝ се развълнува като морето пред нея и тя се наведе и повърна. Повърнатото имаше цвета на виното, само дето вкусът му беше още по-гаден.

Каква глупачка бе да се напие така, да слуша онзи мъж, да се трогне от печалната му история и от миналото му. Въпреки всичките му възражения, той все пак си беше отвратителен негодник. Дори да е имал потенциал за добродетелен живот, вече беше късно. Със сигурност.

Той не значеше нищо за нея.

Тя избърса с ръкав сълзите и устните си и се загледа в морето, в безкрайния тъмен океан. Пожела си нещо, за което не бе и помисляла — да отплува нанякъде и да остави всичко това зад гърба си.

На един от пристаните група моряци приключваха с товаренето и Каира им завидя. Те щяха да отплават скоро, свободни като вятъра. Какво ли бе усещането нищо да не те ограничава, само вълните и далечният хоризонт.

Изкушението да се присъедини към тях беше огромно, но в този миг видя едно дете. Седеше в сенките на няколко крачки от нея. Не се виждаше дали е момче или момиче, лицето му беше много мръсно, а косата — рошава.

Това я накара да забрави мислите за бягство и да си припомни дълга.

Ето защо трябваше да остане. Ето защо трябваше да се бори — за да защитава деца като това, уязвимите и беззащитните.

Каира се изправи и усети как силите и волята ѝ се завръщат. Щеше да изпълни мисията си и да разруши Гилдията дори ако трябваше да убие Мерик.

Дори ако трябваше тя самата да умре.

Нищо нямаше да я спре.