Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Да… аз… съм — изломотвам задъхано аз. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне, и имам чувството, че ще припадна.
— Побързайте! Самолетът всеки момент ще излети! — скарва ми се служителката и дръпва бордната карта от ръката ми.
— Да, разбрах… Съжалявам — започвам да се извинявам, но тя бързо ме избутва напред.
— Автобусът ви чака, за да ви отведе до самолета!
Поглеждам през стъклените врати към минибуса отвън.
— Благодаря — издишам, а после се спирам. — Мммм… А къде точно е самолетът?
Оглеждам пистата за реактивен самолет, с какъвто току-що пристигнах, обаче навън няма нищо, с изключение на някаква миниатюрна играчка с крила.
— Ето там! — изревава служителката и ми сочи така, сякаш съм пълен кретен.
Сочи към миниатюрното нещо с крила.
Добре де, сега не е моментът да се изнервям. Така си качвам, докато се качвам в микробуса, който, автоматично се втурва напред по пистата. Полетът до Мартас Винярд е само трийсет минути. Какво толкова лошо може да има? Докато се усетим, и ще сме стигнали!
Когато най-сетне се изкачвам по металната стълбичка, перките на самолетчето вече се въртят. Господи, ама вътре е дори по-тясно и отколкото изглежда отвън! Оглеждам се. Седалките са не повече от десетина. При това какъв шум само! Привеждам глава, за да не се ударя в прага, и се гмурвам вътре. Там вече ме очаква стюардеса със слушалки на ушите, която няма търпение да ми измъкне пазарските чанти и да ме настани на последното свободно място, за да може после да се втурне обратно и да затвори вратата.
Зачервена като домат и силно запъхтяна, аз бързо заемам мястото си и си закопчавам колана. Точно на секундата! Едва поела си дъх, чувам как двигателите започват да бучат още по-силно и не щеш ли, вече се носим напред и ускоряваме по пистата. Затварям плътно очи, заслушана в гърма на двигателите, усещам как колелата на самолета се движат по макадама, а после бученето се превръща във вой и ние започваме да се издигаме във въздуха.
Въздъхвам облекчено. Страхотно! Най-страшната част свърши!
— Нещо освежаващо?
Вдигам очи и виждам до седалката си стюардесата. Вече е свалила слушалките.
— Само малко вода, благодаря — кимвам, грабвам списанието от гърба на седалката пред мен и започвам да го разлиствам разсеяно.
— А за вас, господине?
— За мен нищо — изсумтява той.
Застивам на място. Познавам този глас!
До този момент почти не си бях давала сметка, че до мен има човек и дори не бях поглеждала към него, обаче сега всяка отделна клетчица в тялото ми застава нащрек и имам чувството, че току-що някой ме е изхвърлил от самолета, обаче без парашут. Което всъщност не е никак лоша идея. Това е поне един от възможните начини за окончателното освобождаване от него.
Обаче аз продължавам да се взирам в списанието пред мен, надявайки се това да не е истина. Ще ми се човекът, който седи до мен, да не бъде този, за когото знам, че седи до мен. Забранявайки си да си помисля дори името му, мога да се престоря, че това не е истина. Че халюцинирам. Или че сънувам наяве и веейки момент ще се събудя и ще се окажа обратно в квартирата си в Ню Йорк, а не на седем хиляди метра във въздуха, в миниатюрно самолетче, седнала до…
— Не може да бъде! Луси!!
Дотук със сънищата наяве.
Снишила се все по-надолу зад списанието в опит да се скрия, аз го отмествам леко и промърморвам:
— О, здрасти, Нейт!
Старая се да не го гледам в очите. Сякаш така ще предотвратя случващото се.
Говоря съвсем сериозно.
ТОВА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ ИСТИНА!
Но естествено, че е.
— Божичко, ти си, наистина!
— Заповядайте! — Това е стюардесата, която се появява отново с моята вода.
— О, благодаря! — Благодарна за прекъсването, аз отпивам огромна глътка от чашата. Полетът е само трийсет минути, за бога. А до момента сигурно вече са минали пет. Нищо не ми пречи през следващите двайсет и пет просто да не му обръщам внимание.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
Само дето това не е лесно, когато той седи на сантиметри от мен, гледа ме втрещено и настоява да разговаря с мен.
— Летя за Мартас Винярд — отговарям делово и най-сетне се обръщам към него. — Ами ти?
Той се смръщва и промърморва:
— Това въобще не е смешно, Луси!
— О, на мен ли го казваш! — съгласявам се тъжно. — Да забелязваш да се смея?