Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
И въпреки това… Поглеждам към Адам, седнал срещу мен на стълбата, и всичките ми притеснения се стопяват в мрака така неусетно, както и се появиха. Очевидно нищо няма значение.
„Е, поне мога да сваля тази шнола“ — давам си сметка аз и дискретно я свалям, тръсвайки косата си. И тогава забелязвам, че виното е свършило.
— О, виж! Свършило е! — изписквам и се изправям. Това е великолепно извинение да отскоча до банята, за да се погледна в огледалото. — Ей сега ще отида да взема друга бутилка!
В интерес на истината нямам представа дали имаме друга бутилка вино, но съм сигурна, че все ще успея да изкопая нещо отнякъде — поне няколко бири.
— Няма проблеми! Аз ще отида — намесва се кавалерски Адам и прави опит да се изправи, обаче аз го бутвам обратно на стълбата.
— Не, няма проблеми! — изричам задъхано. — Държа аз да го донеса!
— Окей — отпуска се обратно на мястото си той с леко объркано изражение.
Няма по-голям стимул за едно момиче да се върне в кухнята за вино от желанието да се отбие в банята, за да си мацне някакъв гланц и руж. Особено когато едва сега е разбрало, че е на първа среща. Ами да!
Оставям го да си седи на пожарния изход, пъхвам се обратно през прозореца и хуквам директно към кухнята. Вино няма. Няма и никакви бири. Единственото, което е останало, е текилата ни за спешни случаи, която двете с Робин си бяхме купили наскоро. Оглеждам я няколко секунди, чудейки се как ли ще бъде погледната, обаче после я грабвам, грабвам и две малки чашки и правя бърза отбивка в банята.
Няколко минути по-късно, малко коректор, гланц с аромат на малина и бързо разресване на косата, аз се насочвам обратно към стаята си, за да се върна при Адам на пожарния изход. Само дето той вече не е там. Седнал е на пода в стаята ми с гръб към мен и разглежда нещо.
— Кой ги е правил? — пита в мига, в който се появявам.
Поглеждам над рамото му и виждам, че държи един от старите ми скицници.
— О, аз — отговарям небрежно, а после му подавам бутилката текила и допълвам: — Съжалявам, обаче само това е останало.
Той изобщо не обръща внимание на текилата.
— Тези рисунки са твои? Ти си ги правила? — Разлиства страниците. Спира на една, показва ми я и пак повтаря: — Ти ли нарисува това?
— Всъщност да — свивам безразлично рамене, оставям чашките на нощното си шкафче и развъртам капачката на текилата. Докато наливам, добавям: — Преди много време.
— Коя е тя?
Прекъсвам наливането и се обръщам към рисунката. Представлява графика с молив и мастило на старица с лице, обърнато към светлината, и тяло, скрито в сенките.
— Нямам представа коя е — отговарям. — Просто един ден я видях на пейката в парка. — Замислям се и се връщам в спомените си. — Имаше книга, отворена в скута й, обаче беше вдигнала глава към слънцето и затворила очи, потънала сякаш в свой собствен свят.
— Това е удивително, Луси! — изрича с благоговение Адам. — Всичките ти графики тук са удивителни!
Усмихвам се притеснено.
— О, не говори глупости! Това са просто рисунки!
Подавам му чашка текила и той я поема безмълвно. А после, с широко отворени очи, повтаря:
— Сериозно ти казвам, Луси! Те са невероятни! Ти наистина си много талантлива!
Усещам как вече започвам да се изчервявам от похвалите му. Маскирам притеснението си, като отпивам глътчица от текилата и се отпускам на пода до него.
— Всички тези скицници твои ли са? — посочва той огромната купчина на неподредените ми рафтове. Въпреки опитите ми да сложа нещата в ред, всичко си изглежда все така разбъркано.
Кимвам и допълвам:
— Платната ми са в Англия.
— Платна ли?
— Да, живописните рисунки — обяснявам му аз. — Нямаше как да ги взема с мен. Държа ги в гаража на родителите ми.
— Криеш ги от света? — поглежда ме слисано той. — И защо? Би трябвало да ги изложиш, за да могат всички да ги видят!
— Не бързай да говориш така, преди да си ги видял! — подкачам го аз и ми става весело, като го гледам толкова ентусиазиран. — Може и да не ти харесат!
— А нямаш ли техни снимки?
— Мммм… май някъде имах някакви полароидни снимки…
— Къде? Искам да ги видя!
Знам, че няма да миряса, докато не ги види, затова ставам, започвам да ровя из рафтовете си и накрая вадя иззад една купчина списания стара кутия от обувки.