Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
Вглеждам се отново в текста и добавям едно „х“. Добре де, все пак трябва да съм любезна, нали? При това наистина искам да го целуна. Ако ще и само в есемес. Побързвам да натисна бутона за изпращане на съобщението, преди да съм размислила.
Няколко секунди по-късно получавам отговор:
ХЕЙ, ПАКОСТНИЦЕ, КЪДЕ СИ? НЕ МИ КАЗВАЙ, ЧЕ ПАК СА ТЕ АРЕСТУВАЛИ!
Разсмивам се. От скоростта на отговора му съдя, че очевидно не се е чудил и маел относно значението на всяка една дума. Затова бързо написвам отговор:
В ТАКСИ КЪМ ЛЕТИ6ТЕТО. ЛЕТЯ ЗА МВ ЗА СРЕ6ТА С НОВ ХУДОЖНИК.
Две секунди по-късно следва нов есемес:
КОГА СЕ ВР?
ПЕТЪК.
ПЕТЪК ВЧР ДА СИ СВОБ. ИМАМ ИЗНЕНАДА ЗА ТЕБ!
Потръпвам от радост.
КАКВА?
АКО ТИ КАЖА, НЯМА ДА Е ИЗНЕНАДА, НАЛИ?
Усмихвам се на себе си, казвам му „довиждане“ и вече се чувствам значително по-спокойна. „Може би всъщност е за добро, че ще се махна от града за няколко дена“ — казвам си аз, опитвайки се да погледна на ситуацията откъм положителната страна. По този начин ще увелича разстоянието между мен и Натаниел и няма да ми се налага да се притеснявам, че ще се сблъскам с него. Или да се сещам за него. А така ще мога да се концентрирам върху Адам.
Успокоена от тази мисъл, аз се обръщам и се вторачвам през прозореца.
Да се надяваме, че до петък връзката ни с Нейт вече ще изглежда само като лош сън.
Пристигам на летище „Кенеди“ и отивам право на гишето за чекиране, където установявам, че полетът ми не е директен и че имам прекачване в Бостън. Обаче няма проблеми — Бостън е само на час път оттук. „Тъкмо ще прочета статията за Артси“ — казвам си аз, като се настанявам на мястото си. Олеле, ама тук било много готино! Меки кожени седалки, удобна поставка за краката, собствен телевизионен екран с множество канали… Поръчвам си чаша вино, закопчавам колана си и се отпускам щастливо назад със статията в ръце. Честно да ви кажа, започвам да имам много добро предчувствие за това пътуване.
Полетът е толкова приятен, че направо не ми се иска да свършва. Прочитам си статията, прехвърлям няколко телевизионни канала, а после, преди да се усетя, сме кацнали в Бостън и аз обикалям из магазините на аерогарата, за да убия малко време. Обожавам аерогарите. В тях има нещо, което ме кара да се чувствам така, сякаш съм пристъпила в паралелна вселена — измерение, където реалният живот не съществува. Всички тези хора, които пристигат и заминават, вълнението от пътуването, усещането за преходност. Сякаш нищо повече няма значение.
„Примерно парите“ — казвам си аз, като вдигам един хидратиращ лосион. В нормалния свят ще се ококоря при вида на цената, но тук, в Света на летищата, деветдесет долара ми изглеждат като пари от „Монополи“ — без никаква стойност. И с това щастливо усещане аз подавам кредитната си карта. О, виж само тези сладки магнитчета за хладилник, на които пише „Бостън Ред Сокс“. Забелязвам ги край касата и слагам две от тях в кошницата си. Не съм много сигурна кои са тези „Бостън Ред Сокс“, обаче Робин може и да ги хареса като сувенири, защото непрекъснато лепи по хладилника листчета с хороскопи, вегетариански рецепти и списъци със задачи за свършване. Та като стана въпрос за сувенири, дали тази чаена кърпа с големия червен омар няма да хареса на мама?
В крайна сметка излизам от магазина с две издути пазарски чанти и тъкмо се запътвам към съседния, където продават странни електронни джаджи (не знам защо, обаче никога не съм проявявала интерес към вибриращи масажори за врат или към музикална машинка, която ти помага да заспиш, но в Света на летищата ми изглеждат невероятни), когато внезапно чувам името си.
— Последно повикване за госпожица Хемингуей! Моля, отправете се спешно към изход 4В! Самолетът ви всеки момент ще излети!
Поглеждам часовника си.
Мътните го взели! Сърцето ми прескача. Ама как стана това? Как така цял час и половина внезапно излетя и аз съм закъсняла? Ще изпусна полета си!
Мамка му и пак мамка му!
Като продължавам да си ругая наум, аз се втурвам към изходите, а пазарските ми чанти подскачат върху краката ми. Както и можеше да се очаква, моят изход е последният, така че към момента, когато най-сетне се озовавам там, съм цялата в пот и останала без дъх.
— Госпожица Хемингуей? — посреща ме служителка на наземния екип във флуоресцентно оранжево яке. Държи радиостанция и ме гледа сърдито.